— По дяволите, говорил съм насън?
— Предостатъчно — каза тя, усмихвайки се подигравателно, а след това се завъртя и наперено се отдалечи.
— Не можеш да приемаш на сериозно това, което човек е казал в съня си, котенце — извика той след нея. — И за да сме наясно, ще ти кажа: от известно време не мисля, че си проклета девственица.
— Мътните да те вземат! — подвикна тя през рамо и продължи да върви.
Но не стигна по-далече от мястото, където беше мъртвата змия. До тялото на змията лежеше кожена торбичка. Къртни много добре знаеше, че миналата нощ торбичката не беше там.
Побиха я студени тръпки и тя бързо се огледа наоколо, но храстите и дърветата бяха толкова гъсти, че всеки можеше да се скрие в тях, без да могат да го видят.
Тя насочи вниманието си към торбичката, като се боеше да я докосне. Беше фино изработена от еленова кожа, не по-голяма от двата й юмрука. В нея имаше нещо, защото беше издута.
Ако някой се беше приближил до лагера им през нощта, докато тя бдеше над Чандос, как не го беше видяла или усетила присъствието му? И защо този някой не беше се обадил? Възможно ли беше никой пътник просто да я е изпуснал? А и така да беше, нали той щеше да забележи огъня и да се приближи… освен ако е искал да остане незабелязан…
Полазиха я тръпки при мисълта, че през нощта близо до лагера е имало чуждо присъствие и че тя е била наблюдавана, без да има и понятие за това. Но кой ли може да е бил? И защо ще оставя тази торбичка?
Тя я повдигна внимателно за шнурчето и като я държеше на разстояние от себе си, се върна в лагера. Чандос лежеше на една страна там, където го беше оставила и Къртни видя, че е буден, но състоянието му не беше по-добро. Мили Боже, какви неща му беше наговорила, и то в момент, когато той се чувстваше така ужасно! Какво я беше прихванало?
— Това няма да те ухапе, котенце.
— Какво? — попита тя, приближавайки бавно към него.
— Торбичката. Пазиш се от нея като дявол от тамян.
— Ето — девойката я хвърли до него. — Предпочитам да не я отварям. Намерих я до тялото на змията.
— Не ми споменавай за тази проклета усойница — разгневи се той. — Ако можех, пак бих я утрепал.
— Вярвам ти — съчувствено каза тя, а след това продължи с наведени очи. — Аз… извинявай, че избухнах така, Чандос. Нямам оправдание за някои от нещата, които ти наговорих.
— Забрави за това.
Вниманието му беше насочено към торбичката. Отвори я.
— Дявол го взел! — извика той, като извади отвътре едно увехнало растение. Корените му още бяха залепнали с пръст.
— Какво е това?
— Пача трева. Де да я имах още снощи, за да я наложа на раната! Но и сега не е късно.
— Пача трева ли каза? — попита Къртни с нотка на съмнение в гласа.
— Намачкваш я, смесваш сока с малко сол и го слагаш на ухапаното място. Това е един от най-добрите церове срещу ухапване от змия — Той й подаде тревата. — Би ли го приготвила?
Къртни взе растението.
— Ти знаеш кой го е оставил, нали?
— Да.
— Е, няма ли да ми кажеш?
Той я изгледа продължително и тя си помисли, че няма да й отговори. Най-накрая измърмори:
— Един мой приятел.
Очите й се разшириха от учудване.
— Но защо този „приятел“ не е дошъл в лагера да ми даде билката? Можеше да ми каже какво да правя с нея.
— Не би могъл да ти каже — въздъхна Чандос. — Той не говори английски. А освен това, ако се беше показал, ти сигурно щеше да избягаш от него.
— Да не би да е индианец? — но вече и сама знаеше отговора. — Да не е бил случайно Скачащия вълк?
Чандос се намръщи.
— Май наистина съм се разприказвал тази нощ, а?
— Приказваше за много хора. Винаги ли говориш насън?
— Откъде мога да знам, по дяволите?
Резкият му тон я накара да го остави на мира. След малко приготви пачата трева и се върна при него.
— Обърни се по корем, ако обичаш.
— Не. Дай ми това нещо.
— Аз ще го направя. — Тя избегна протегнатата му ръка и застана зад гърба му. — Ти си докара достатъчно беди, като се опита да се лекуваш сам.
— Не съм те молил да ми помагаш.
— Сигурно по-скоро предпочиташ да умреш, отколкото да приемеш помощ от мене!
Той не отговори. Не каза нищо повече.
Къртни се засегна. След всичко, което беше направила за него, можеше поне малко да й бъде благодарен. Но той явно и пет пари не даваше за това. Дори се мусеше, че се налага да приеме помощта й.
— Чандос, приятелят ти още ли е някъде наблизо?
— Защо, искаш да се запознаеш с него ли?
— Не.
— Сега едва ли е някъде наоколо, ако това те тревожи — въздъхна уморено Чандос, — но сигурно ще се появи отново да види дали съм се оправил. Обаче ти няма да го видиш, коте — той знае колко си плашлива.