— Това не е вярно — отвърна му тя хладно. — Откъде би могъл да знае?
— Аз му казах.
— Кога?
— Какво значение има това, по дяволите?
— Прав си, няма значение. — Тя беше приключила с раната на крака му и се обърна с лице към него. — Просто бих искала да знам защо той върви след нас. Той е същият индианец, който видях при реката, нали? Колко ли пъти е идвал при нас нощем… — очите й се разшириха, като проумя истинския смисъл на думите си.
— Той не беше наблизо онази нощ, котенце — меко каза Чандос, отгатвайки мислите й. — И не ни преследва. Ние… просто така се случи, че се движим в една и съща посока.
— Но ако не бях аз, ти щеше да яздиш с него, нали? Ами разбира се. Нищо чудно, че не искаше да ме вземеш със себе си.
— Вече ти казах защо исках да те оставя — смръщи вежди той.
— О, да, разбира се, че ми каза — отвърна му тя настръхнала цялата. — Но ще прощаваш, ако занапред не вярвам и на половината от това, което ми казваш.
Вместо да започне да я разубеждава, както тя тайно се беше надявала, той не каза нищо. Тя се чудеше дали да му се развика или да се разплаче. Не направи нито едното, нито другото. Изпъчи рамене и се отдалечи.
— Отивам до реката да измия съдовете. Ако не се върна до пет минути, значи съм се натъкнала на приятеля ти и съм припаднала от страх.
25.
Чандос наблюдаваше как Къртни наново подгрява супата, която цял ден го беше мъчила да изяде. Късното следобедно слънце си играеше с косите й, озарявайки гъстите й кафяви букли със златна светлина. Не мислеше, че някога би могъл да се насити да я гледа. Вече знаеше, че може да изтърпи всякакво изпитание, щом става въпрос за нея.
Беше погодил лош номер на своето котенце и сега то смяташе да му отмъсти. Но той едва ли можеше да постъпи другояче. Тя не беше за него. Ако беше наясно с нещата, щеше и сама да разбере това. Разкриеше ли истината за него, сигурно щеше да се ужаси.
Това, което виждаше сега в нея, беше яростта и гнева на една пренебрегната жена. Само да можеше някак този неин гняв да не подхранва мъжката му гордост. Но нямаше как да не го признае — нейната реакция му доставяше удоволствие. Щеше да се чувства ужасно засегнат, ако тя покорно беше приела престореното му безразличие. Но беше открил, че тя се вбесяваше, когато не й обръщаше внимание, и това не можеше да не го радва.
Не беше искал да отнеме невинността й. Беше опитал всичко възможно, за да не го направи. Но след като беше изгубил битката със себе си, след като тя беше станала негова в онази невероятна нощ, беше повярвал, че непреодолимата му жажда към нея е утолена… Е, сега се увери, че не е така. Трябваше му само да я види, когато се къпеше в реката, за да забрави цялата си решителност.
Почти се благодареше на случая, че ухапването на змията беше сложило край на неговата лудост, защото иначе миналата нощ отново щеше да я люби. А това нямаше да бъде добре и за двамата. Щеше да му е достатъчно трудно да се раздели с нея и сега, а едно по-нататъшно обвързване щеше да усложни нещата още повече.
Естествено, тя все още не си даваше сметка за всичко това. Беше под въздействието на своето първо силно увлечение и му беше сърдита до дъното на душата си. Мислеше си, че я беше използвал. Чандос въздъхна. Май беше по-добре да продължи да си мисли, че е така. Дори щеше да е още по-добре, ако го намрази.
Ако мислеше, че би могъл да я направи щастлива, той никога не би се разделил с нея. Но какъв живот можеше да й предложи? Преди четири години беше решил за себе си да напусне света на белите и да се върне да живее при команчите. Онези петнадесетина изверги бяха променили живота му завинаги и когато всичко това все някога свършеше, какво щеше да му остане? Той се беше скитал толкова дълго, че не можеше да си представи, че би могъл да се установи някъде, дори и при команчите. Би ли могла една бяла жена да приеме този начин на живот, би ли било способно на това неговото момиче с очи на котка? Той знаеше, че не би могъл да иска от нея такова нещо.
Къртни го извади от унеса, като коленичи до него и му подаде едно канче с гореща супа.
— Как се чувстваш?
— По същия лайнян начин, както и последния път, когато ме попита.
— За Бога, Чандос — смръщи вежди тя, — нужно ли е да говориш така просташки?
— Просташки ли? Ако искаш наистина да се държа просташки, моля.
— Не, благодаря — прекъсна го тя. — Миналата нощ се наслушах достатъчно на ругатните ти.
— Значи съм изпуснал да видя как се изчервяваш, котенце — подразни я той. — Лош пропуск от моя страна. Знаеш, че обичам да те гледам, като се червиш. Ако за това е нужна малко вулгарност…
— Чандос!