— Е, така вече е по-добре. Май не ти трябва много, за да се изчервиш, а?
— Щом можеш да се държиш така противно, значи не си на прага на смъртта — каза тя малко превзето. А със следващия си въпрос го хвана съвсем неподготвен: — И така, кажи ми има ли нещо индианско в тебе?
— Знаеш ли — след кратка пауза каза той, — лекарските ти грижи вършеха добра работа, докато не ти хрумна, че тази супичка ще ми влее някакви сили.
Къртни въздъхна шумно.
— Всичко, което искам, е едно просто „да“ или „не“. Макар че можеш и да не ми отговориш, ако не искаш. За мен няма значение дори и да си полуиндианец.
— Колко толерантно от твоя страна.
— Чандос, ти си направо гаден.
По лицето му се изписа вече познатият й загадъчен израз и той промърмори:
— Нима не зная, че само като чуеш за индианци, се плашиш до смърт?
— Какво да направя, като единствената ми среща с тях беше ужасно изживяване за мене — каза тя и вирна брадичката си. — Но ти, за Бога, не си като тях.
Чандос едва се сдържа да не прихне.
— Вече те предупредих да не се опитваш да гадаеш какъв съм и какъв не съм, жено. Ако смяташ да ме изкараш индианец, аз мога чудесно да изиграя тази роля.
— Значи не си наистина…
— Не, но не трябва да съм индианец, за да бъда грубиян, нали? Нужно ли е да ти го доказвам?
Къртни скочи на крака и бързо отиде от другата страна на огъня. През тази бариера между тях тя го изгледа и като сложи ръце на хълбоците си, попита:
— Да не би да ти доставя някакво и извратено удоволствие да ме плашиш?
— Нима те изплаших? — невинно отвърна той.
— Разбира се, че не. Но се опита, нали?
— Разбира се, че не — повтори той, като я имитираше.
Изпита удоволствие от този неин пристъп на раздразнение. Боже мой, той беше безсилен да направи каквото и да било — тя беше толкова красива, когато меденокафявите й очи започнеха да хвърлят искри. А когато отметна косата си назад и изпрани рамене, хубостта й беше наистина неотразима.
Името, което й беше дал, не беше много вярно, защото това момиче с котешки очи можеше да се превърне и в тигър. Това пътуване й беше дошло добре. Беше разбрала истинската си същност. А колко ли още неща щеше да открие за себе си, докато стигнеха в Тексас! Само преди седмина тя беше толкова стеснителна, че непрекъснато се запъваше, като говореше с него. Е, сега вече можеше да бъде сигурен, че тя няма да припадне, като види Скачащия вълк.
— Много ми е интересно какво си мислиш, че можеш да ми направиш, след като едва си повдигаш главата да си изпиеш бульона.
Забележката й попадна точно в целта.
— Внимавай, лейди. Ще се изненадаш, като видиш на какво е способен един мъж, когато се ядоса.
— Само ми беше любопитно — повдигна рамене Къртни.
— Тогава ела насам и ще задоволя любопитството ти — спокойно каза той, при което очите й блеснаха.
— Ти може и да не си съвсем наясно с твоето състояние, но аз съм! По-добре си пести енергията, отколкото да я изразходваш за глупости. А сега, моля те, изпий си супата, Чандос. След това си почини, а аз ще ти приготвя нещо по-питателно за вечеря.
Той кимна. Нямаше смисъл да я дразни повече.
26.
Канеше се да вали. Можеше дори да се извие буря, ако се съдеше по скупчилите се тъмни облаци.
Това беше първото нещо, което Къртни забеляза, когато се събуди. След това видя, че Чандос все още спи, така че използва възможността да напълни манерките от реката, тъй като искаше да свари кафето още преди той да се е събудил. Пътечката към реката беше по-усойна от обикновено, защото слънцето беше скрито зад облаците. Мрачното време я караше да се чувства потисната и съвсем не можеше да си представи как ще язди цял ден в дъжда, дори и при положение, че Чандос беше в състояние да пътува. А и не беше кой знае каква радостна перспектива да стоиш под дъжда само с един дъждобран на раменете си. Въпреки всичко нямаше намерение да се оплаква — това просто беше една от лошите страни на пътуването под открито небе.
Като се наведе да напълни манерките, тя хвърли един заплашителен поглед към надвисналото от облаци небе. Е, какво пък, някакъв си дъжд. Да не е дошъл краят на света, каза си тя. Чандос се оправяше. Трябваше да е благодарна за това. Имаше толкова много неща, за които, можеше да е благодарна, че нямаше право да се отчайва от някакъв си дъжд.
— Ти ли си Къртни Харт?
Тя замръзна, както се беше навела над водата. Цялото й тяло се вцепени и дъхът и секна.
— Да не си глуха, сладурче?
Изведнъж в съзнанието й проблесна нещо, при което очите й се разшириха от уплаха.
— Но той ми каза, че не говорите английски.
— Кой? За какво говориш, но дяволите?