Като че ли още от събуждането правеше всичко възможно, за да я накара да се почувства неудобно.
Пристигнаха в лагера си късно следобед и откриха, че някой се беше погрижил за конете, а и огънят беше запален. Чандос изсвири пронизително с уста и десет минути по-късно индианецът се появи.
Скачащия вълк не беше особено висок, но команчите бяха по-известни като чудесни ездачи, отколкото с ръста си. Беше облечен в стара войнишка риза и носеше широк колан, запасан ниско на кръста. Мокасините му стигаха до средата на прасеца и нагоре краката му бяха голи. Не носеше панталони, а около бедрата си имаше широка препаска, която се спускаше до коленете. Дългата му лъскава, черна коса падаше свободно по раменете, а смолистите очи изпъкваха върху кафеникаво-червения цвят на широкото му лице. Беше млад и малко слабоват, но як в раменете. Носеше късата си пушка на гърдите сякаш държеше бебе.
Къртни, която беше затаила дъх, когато индианецът се показа, видя как той и Чандос се поздравиха, а след това приклекнаха край огъня и се заприказваха. Говореха на езика на команчите, разбира се.
Очевидно съвсем бяха забравили за нея. Тъй като не можеше да се захване с вечерята, докато те стояха около огъня, тя реши да отиде да прегледа и подреди нещата си.
Не след дълго Скачащия вълк тръгна да си ходи, като й отправи същия напрегнат и преценяващ поглед, както и когато беше дошъл. Но ако преди в очите му се четеше безпокойство, то сега го нямаше и тя можеше да се закълне, че той едва-едва й се усмихна.
Каза й нещо, но не изчака Чандос да го преведе, след като той си отиде, Чандос отново коленичи край огъня, дъвчейки стръкче трева, и се загледа към мястото между дърветата, където приятелят му беше изчезнал.
Чандос нямаше намерение да й съобщи какво беше казал Скачащия вълк по неин адрес, а и тя реши да не пита веднага, така че отиде да види какво предлагат запасите им за вечеря.
Когато донесе при огъня боба, сушеното говеждо месо и бисквити, Чандос се обърна към нея.
— Искам да изгориш тази блуза.
Тонът му малко я стресна, но не прие думите му на сериозно.
— Какво предпочиташ: бисквити или кнедли?
— Изгори я. Котешки очи.
Той гледаше дълбокото деколте, което се беше образувало, като беше вързала двата края на скъсаната дреха. Отдолу беше разкъсаната й камизола, но тя я беше обърнала със скъсаното откъм гърба, така че тя едва прикриваше гърдите й.
— Да не би приятелят ти да е казал нещо за блузата ми?
— Не сменяй темата.
— Не я сменям. Ще си сложа друга блуза, ако мислиш, че това ще те направи щастлив.
— Хайде, давай! След това донеси тази.
— Не, няма! — Какво му ставаше? — Бих могла да я закърпя. Пооправих онази другата — тя замълча за момент и присви очи. — О, разбирам. Значи всичко си е в реда на нещата, когато ти ми разкъсаш блузата, но ако някой друг го е направил, искаш да я изгоря, така ли?
Той я погледна намръщено и това поуталожи гнева й. Каквото и да беше — ревност или чувство за собственост, но това означаваше, че той изпитва нещо към нея. Реши да се подчини на желанието му.
Грабна една блуза в кораловорозов цвят и се скри зад близкото дърво да се преоблече. Върна се след няколко минути и без много шум хвърли скъсаната бяла блуза в огъня. Пламъците за секунди погълнаха фината копринена материя. Наоколо се разнесоха парченца пепел, които бяха поети от лекия полъх на вятъра.
Чандос продължаваше да гледа мрачно огъня.
— Какво ми каза твоят приятел? — след дълга пауза попита Къртни.
— Той не говореше на тебе.
— Но нали ме гледаше?
— Не, само каза нещо по повод на тебе.
— И какво беше то?
В тишината се чуваше само пращенето на съчките.
— Похвали смелостта ти — най-накрая й отговори той.
Очите й се разшириха от учудване. Но Чандос не забеляза реакцията й, а стана и се отправи към реката. Девойката въздъхна, като се питаше дали той й е казал истината.
Но Чандос не й беше казал всичко. Не искаше да й предаде точно думите на Скачащия вълк: „… Сега твоята жена има повече смелост. Това е добре, ако решиш да я задържиш при себе си.“
По дявалите. Чандос знаеше, че е така, но каква полза имаше от това? Тя искаше и заслужаваше да получи някои неща, които той никога не би могъл да й даде, така че нямаше право да я задържи при себе си. И все пак, когато Скачащия вълк я нарече негова жена, това му беше прозвучало толкова естествено. Проклета да е и тя, и нейните котешка очи!