— Храната ще бъде тук след секунда, коте — каза й Чандос.
Вратата на кухнята се отвори, в рамката й се показа една пълничка жена и се запъти към тях.
— Това е Мама. Тя ще се грижи за тебе няколко дни — съобщи Чандос небрежно.
Къртни впери поглед в закръглената мексиканка, която започна да говори оживено с Чандос на испански. Тя беше нисичка и приятна на вид със своите прошарени коси, прибрани в стегнат кок. Беше облечена в светла памучна пола и бяла блуза с наметка, а краката й бяха обути в сандали, плетени от кожа.
— Какво имаш предвид, като казваш, че тя ще се грижи за мене? — не разбираше Къртни. — А ти къде ще бъдеш?
— Казах ти. Имам си работа в Париж.
— Че нали това тук е Париж! — сопна му се тя ядосано.
Той седна срещу нея, като направи знак на Мама да ги остави сами. Къртни проследи с поглед как жената се, отдалечи с клатушкаща се походка, а след това погледна Чандос въпросително.
— Какво си мислиш? — каза му тя грубо. — Ако си решил, че можеш…
— Успокой се, жено. — Той се пресегна през масата и хвана ръката й. — Това не е Париж, а Аламеда. Сметнах, че можеш да използваш тези няколко дни да си починеш заради крака ти, докато аз се погрижа за моята работа. Не исках да те оставям сама и затова те доведох тук.
— Но защо се налага да ме оставяш сама? Какво е това, което трябва да свършиш в Париж?
— Това вече не е твоя работа, лейди.
О, как мразеше, като започнеше да й говори с този тон!
— Ти няма да се върнеш, нали? Просто смяташ да ме зарежеш тук, така ли?
— Е, хайде, добре се познаваме — успокои я той. — Доведох те до тука, нали? Нямам никакво намерение да се отказвам сега когато сме само на няколко мили от крайната цел на пътуването ни.
Но това не я удовлетворяваше. Не искаше да остане тук с непознати хора, не искаше да се разделя с Чандос.
— Мислех си, че ще ме вземеш със себе си до Париж и после оттам ще продължим пътя си.
— Промених решението си.
— Заради изкълчения ми глезен, ли?
Вече й беше отговорил на този въпрос.
— Виж какво, няма да ме има само четири дни. Ще ти се отрази добре, ако гледаш да не се движиш много-много през това време.
— Но защо трябва да оставам точно тук? Защо не в Париж?
Той въздъхна.
— Не познавам никого в Париж. През Аламеда минавам често, като пътувам към Индианската територия. Познавам добре Мама. Знам, че мога да й се доверя да се грижи за теб, докато ме няма. Ще бъдеш в добри ръце, коте. Нямаше да те оставя, ако…
— Но, Чандос…
— По дяволите! — избухна той. — Не ме карай да се чувствам като…
Той не довърши, защото Мама влезе, носейки голям поднос с храна. Когато тя се приближи до масата, Чандос се изправи.
— Сега си тръгвам, Мама. Погрижи се тя да се изкъпе, след като се нахрани, а после я сложи в леглото.
Той се отправи към вратата, но по средата на пътя спря, обърна се и тръгна обратно към Къртни. Застана изправен в цял ръст пред нея, вдигна я внимателно от стола й и я прегърна. Целувката му беше зашеметяваща и я остави без дъх.
— Ще се върна, котенце промълвиха устните му почти опрени в нейните — Да не одраскаш някого, докато ме няма.
След това бързо излезе. Мама беше отправила настойчив поглед към Къртни, но девойката все още не можеше да откъсне очи от вратата, която току-що беше хлопнала след Чандос, и се опитваше да сдържи сълзите си.
Ако усещаше такава пустота в сърцето си сега, когато нямаше до го има само четири дни, как ли щеше да се чувства, когато щяха да се разделят завинаги в Уако?
32.
Следващите два дни Къртни просто седеше пред прозореца на своята стая, която се намираше над ресторанта, и гледаше към улицата. Когато Мама Алварес и се скара, че би трябвало да пази леглото, девойката само се усмихна неопределено, като се отказа да спори е нея Мама й мислеше доброто. Къртни таеше, че с глупаво да стои като на пост пред прозореца, при положение че Чандос сигурно още не беше стигнал в Париж, но нямаше да се помръдне от мястото си.
Беше настанила крака си върху едно малко столче с възглавница отгоре, седеше и наблюдаваше живота на градчето, което беше малко по-голямо от Рокли. Мислите й непрекъснато се въртяха около едно нещо и независимо от споровете, които водеше със себе си, стигаше до един и същ извод, чиято истинност не можеше да отрече. Беше влюбена в Чандос. Обичаше го повече, отколкото си мислеше, че може въобще да се обича някого.
Мисълта, че го обича, я караше да се чувства в безопасност, което беше твърде важно за нея. Но имаше и друго — тя го желаеше. Господи, как копнееше за него! Тя размишляваше за това как той успяваше да бъде мил с нея, когато има нужда от нежността му, или пък любящ — когато се нуждаеше от любовта му. А и това негово остро чувство за независимост и стремежът му към уединение; начинът, по който й демонстрираше резервираното си отношение — сякаш я предупреждаваше да не скъсява дистанцията между тях твърде много. Колко уязвим го правеше да изглежда всичко това.