— Не мога. Ако поне малко умееше да прикриваш чувствата си, нямаше да ми е толкова трудно. Но като знам че ме желаеш, направо полудявам.
— Но това не е честно!
— Мислиш ли, че много ми харесва да изпадам в положение като сега да не мога да се владея?
— Чандос, моля те…
— Имам нужда от тебе, но това не е всичко. — Чандос я привлече към себе си и устните му сякаш обгориха бузата й. — Той те е докоснал. Искам да изтрия това от тебе. Длъжен съм да го направя.
Как би могла да го отблъсне след тези думи? Той можеше и да не й го признае никога, но това, което й каза, показваше колко много държи на нея.
37.
Тази нощ небето беше като черно кадифе, обсипано с блестящи диаманти. Отнякъде се чуваше мучене на крави, а още по-отдалече долиташе воят на рис. Беше хладно, но не и студено и едно самотно дърво на хълма пред тях се поклащаше под леките пориви на вятъра.
Конете едва изкачиха възвишението и спряха под дървото. В равнината отдолу блещукаха множество светлинки. Къртни въздъхна с облекчение.
— Кой е този град?
— Не е град. Това е ранчото Бар Ем.
— Но изглежда толкова голямо!
— Голямо е — каза Чандос. — Всичко, което прави Флетчър Стратън, го прави с размах.
На Къртни това име й беше познато. Беше го прочела в статията към снимката, на която беше видяла баща си. Флетчър Стратън беше управителят на ранчото, чиито хора бяха хванали крадеца на добитък и го бяха предали на властите в Уако.
— Защо спираме? — попита Къртни, като видя, че Чандос слезе от коня си и се приближи към нея. — Нали не смяташ да правим лагер сега, когато сме толкова близо до Уако?
— До града има поне още четири мили.
Той я подхвана за талията и й помогна да слезе. Не беше го правил, откакто бяха напуснати Аламеда; беше се държал на разстояние от нея.
Веднага щом стъпи на земята, тя дръпна ръцете си от раменете му, но той продължи да я държи за кръста.
— Не бихме ли могли да продължим за Уако? — осмели се да попита тя.
— Няма да правим лагер, Котешки очи — тихо каза той. — Сега ще трябва да ти кажа довиждане.
Къртни беше като ударена от гръм. Тя замръзна на място.
— Ти… ти няма да ме заведеш в Уако?
— Не съм имал и такова намерение. В тоя град има хора, с които не искам да се срещам. А и не бих могъл да те оставя в Уако сама. Трябва да знам, че си при някой, на когото мога да разчитам. В Бар Ем има една дама, която е моя приятелка. Най-доброто разрешение на въпроса е да останеш при нея.
— Пак ще ме оставиш при някоя от своите любовници? — извика девойката, като не можеше да повярва на ушите си.
— Не, по дявалите. Маргарет Роули работи при Стратън като икономка. Тя е англичанка и е много свестен човек.
— Някоя важна бабичка, предполагам? — засече го Къртни.
Той не обърна внимание на острия й той и рече безгрижно:
— За нищо на света не я наричай така. Веднъж ми залепи плесница за такова нещо.
Усети, че стомахът й се свива от тревога. Той наистина смяташе да я остави. Просто ей така да си излезе от живота й. Досега някак си беше вярвала, че не е способен на това.
— Не ме гледай така, коте — обърна се той към нея.
Тя го гледаше замаяна как започна да разпалва огъня, като нервно чупеше съчките и ги хвърляше вътре. След малко пламъците лумнаха и осветиха изострените черти на лицето му.
— Трябва да стигна до Сан Антонио, преди да е станало твърде късно! — каза той твърдо. — Няма да имам време да видя как си се устроила в града.
— Не е и нужно. Баща ми е лекар и ако е там, няма да е трудно да го открия.
— Ако е там — повтори той. Във въздуха прелетяха искри на напрежение. — А ако го няма, поне ще има кой да ги помогне да решиш какво да правиш по-нататък. Маргарет Роули е добра жена и познава всеки в Уако. Тя ще знае дали баща ти е там. Така че и ти ще разбереш още тази вечер — успокои я той.
— Аз ли? Значи ти дори няма да изчакаш, за да разбереш какво е станало?
— Не.
Тя го изгледа подозрително.
— Значи не смяташ да ме заведеш дори само до ранчото, така ли?
— Не мога. Там има хора, които предпочитам да не виждам. Но ще изчакам тук, докато видя, че си стигнала невредима.
Най-после Чандос не издържа и я погледа. Волята му се беше пречупила. В погледа на Къртни се четеше и болка, и объркване; тя още не можеше да повярва, че се разделят завинаги. Очите й блестяха като стъклени, защото отчаяно се бореше срещу напиращите сълзи.
— По дяволите! — избухна той. — Мислиш ли, че искам да те оставя тук? Заклел съм се никога повече да не стъпя на това място!
Къртни се обърна, за да изтрие бликналите сълзи.
— Защо, Чандос? — попита тя задавено. — Щом не харесваш това място, защо тогава ме оставяш тук?