— Ваши ли са конете, госпожице?
Стресната от неочаквания глас, Къртни бързо се изправи на крака.
Мъжът се приближи и Къртни видя старата Нели и пинтото, на което така и не даде име, защото беше решила, че не би могла да го задържи. В крайна сметка Чандос не беше взел със себе си кобилката, както предполагаше.
— Къде… къде ги намерихте? — попита тя плахо.
— Той си замина, ако питате за това.
— Видяхте ли го да си тръгна?
— Да, госпожице, видях го.
Защо тези думи я накараха да се почувства изплашена? Дали само защото Чандос й беше казал, че не иска да се вижда е никого от ранчото. Но вече не й беше работа да се тревожи заради него.
— Предполагам, че не го познавате? — чу се да пита тя.
— Право да си кажа, познавам го.
Тя се приближи до пинтото и го възседна. Чувстваше се още по-потисната отпреди. Е, това вече беше върхът на всичко — точно както Чандос не искаше да стане. Ако се случеше някаква неприятност, той сигурно щеше да хвърли вината върху нея.
— В Бар Ем ли работите?
— Да, госпожице. Името ми е Соутут, или по-скоро така ме наричат.
— Аз съм Кот… — започна тя и веднага се поправи — Къртни Харт. Оказах се тук случайно. По-скоро бих предпочела да отида в Уако и да си наема стая… Там има хотел, нали?
— Да, госпожице. Но дотам има доста път — около четири мили.
— Зная, зная — нетърпеливо каза тя. — Но не бихте ли ми направили тази услуга да ме заведете дотам? Ще ви бъда страшно благодарна.
Соутут мълчеше. Не беше от тези, които биха обърнали гръб на някоя дама, изпаднала в беда, фактите говореха обратното — при подобен случай той щеше да направи всичко възможно, за да помогне. Но в нейния случай имаше твърде много въпросителни, които чакаха отговор. Беше повече от сигурно, че Флетчър щеше да го одере жив, ако разбере кой е довел девойката по тези места, а Соутут я е оставил да се измъкне тихомълком.
— Вижте, госпожице — каза той, след като помисли малко. — Сега се връщам от пасището. Не съм слагал хапка и устата си от сутринта, както и вие, предполагам. Като вземем това предвид, едва ли е много разумно тази вечер да се тръгва за града. А и вие трябва да сте имали някаква причина да дойдете до Бар Ем?
— Да — отвърна тя разочаровано. — Трябвало да отида при Маргарет Роули, личност, която дори не познавам, само защото той ми каза да направя това. Но аз не съм дете, за Бога. И нямам нужда от детегледачка.
Соутут драсна клечка кибрит и те успяха да се разгледат един друг за няколко секунди. Той едва не си изгори пръстите и се ухили доволен.
— Хайде, ще ви заведа при Маги.
— Маги ли?
— Маргарет. Тя има своя къщичка отзад, макар че по това време вероятно все още е в голямата къща. И не се безпокойте, не е нужно да сте познавали Маги преди, за да я харесате. Сигурен съм, че тя ще ви допадне.
— Много мило от ваша страна, че го казвате, но… Е, добре, да вървим.
Като знаеше, че не й остава друго, тя пришпори коня си напред. След малко се осмели да попита:
— Ще бъде ли нахално от моя страна, ако ви помоля да не казвате на никого кой ме е довел тук и че изобщо сте го виждали?
— А вие ще имате ли нещо против да ми кажете защо?
— Защо ли? — премина в отбрана Къртни. — Откъде да знам защо? Чандос не ми даде никакво обяснение. Той каза, че не иска да вижда никого, и това е всичко, което зная.
— Така ли му викат сега, Чандос?
Тя го погледна.
— Мислех, че го познавате.
— Когато за последен път беше тук, отговаряше само на едно ужасно дълго индианско име, дето никой не може нито да го произнесе, нито да го запомни.
— Звучи в негов стил.
— Отдавна ли го познавате? — попита я той.
— Не… е, ако се има предвид, но това не значи, че… О Боже, май не се изразявам много ясно, а? Всъщност познавам го от около месец. Той ме съпровождаше от Канзас до тук.
— Канзас! — Соутут подсвирна. — Та това е на майната си, ако ме извините, госпожице.
— Да, така е.
— Е, пътят ви е бил достатъчно дълъг, за да се опознаете добре — подхвърли небрежно той.
— Да, човек би могъл да си помисли така, нали? — тихо отвърна Къртни. — Но тази нощ открих, че изобщо не съм го познавала.
— Знаете ли къде се отправи той, госпожице Харт?
— Да, към… — тя млъкна и погледна тъмната фигура на човека до себе си. От това, което знаеше, можеше да предположи, че Чандос беше преследван от закона по тези места. — Съжалявам, но, изглежда, не мога да си спомня точното име на града, който той спомена.
— Той означава много за вас, нали? — Ликуващата усмивка по лицето на Соутут я изненада.
— Той не означава за мене абсолютно нищо — увери го надменно тя, което го накара отново да се засмее.