— Щяхте да се опитате да го задържите ли?
— По дяволите, извинете. Точно така бих направил — не отстъпи Флетчър. — Но — той се поколеба и погледна към яките си ръце — не по същия начин. Този път бих го помолил да остане. Бих направил всичко възможно, за да го убедя, че ще е по-различно от преди.
— А как беше… преди?
— Направих сума ти грешки — призна унило Флетчър — Сега ги виждам всичките. Отнасях се с него като с момче, а според команчите на седемнайсет години човек вече е мъж. Когато той се върна тук, беше на осемнайсет. Следващата глупост, която направих, беше, че се опитах да го накарам да забрави всичко, което беше научил при команчите, а това бяха все неща, с които беше свикнал, след като толкова дълго е бил при тях. Но те ме дразнеха. Най-много ме предизвикваше нежеланието му да приеме това, което имах да му дам.
— Казахте, че сте го мислели за мъртъв в продължение на десет години. При команчите ли е живял през цялото това време?
— Да, с майка си. Виждате ли, тя избяга от мене. Е, не я виня за това. Не може да се каже, че бях от най-верните съпрузи. Но тя не трябваше да взема и момчето със себе си. Знаеше колко много държа на него.
— Не можете да очаквате, че една майка да изостани детето си.
— Не, но има и други начини двама души да се разделят, когато нещата между тях не вървят. Щях да й дам всичко, каквото поиска. Щях да и помогна да си устрои живота, където си пожелае. Единственото, за което щях да я помоля, щеше да бъде половината от времето Кейн да е при мене. Вместо това тя изчезна. Така и не разбрах как е успяла да го направи, докато не се появи синът ми. Тогава разбрах къде са се крили през всичките тези години — той направи кратка пауза и продължи. — Е, в началото не е било съвсем така. Всъщност са били пленени от индианци киова и продадени на команчите. Някакъв млад команч ги купил и двамата. Оженил се за Мира и приел Кейн за свой син — той поклати глава. — Когато Кейн се появи тук, самодоволно препускащ със своето пинто — жив индианец от главата до петите, облечен в еленови кожи и с ония проклети, с извинение, плитки, които отказа да отреже, още се чудя че някой от моите хора не го застреля.
Къртни си представи как младият Чандос пристига на кон в Бар Ем в този си вид и застава лице в лице с непознатите бели мъже. Но за разлика от нея той не би се изплашил, дори би станал по-дързък. А как ли се е почувствал баща му, когато е видял сина си облечен като някой дивак? Сега вече виждаше откъде са тръгнали неприятностите.
— Господин Стратън, наричаше ви ви той… старче?
Той изсумтя.
— Това беше единственият начин, но който се обръщаше към мене. Той ли ви го каза?
— Не. Докато яздехме насам, го ухапа змия — обясни тя. Споменът за това я накара да се ядоса отново. — Този упорит глупак дори не ме извика на помощ. Вижте, тогава имаше известно неразбирателство между нас. Е, както и да е, онази нощ след ухапването той имаше кошмари и говореше на сън. Едно от нещата, които каза… — тя млъкна, тъй като не искаше да повтори точно думите на Чандос. — Е, той е бил против това да му отрежете косата. Да не би вие наистина да сте се опитали?
Флетчър стана неспокоен.
— Това беше най-голямата ми грешка и тя го прогони оттук. Пак се бяхме скарали за нещо — може би за стотен път — и аз бях толкова разярен, че наредих на моите хора да го хванат и да му отрежат проклетите плитки. Беше жестока борба. Кейн рани трима от момчетата с ножа си, докато Соутут не стреля и изби ножа от ръката му. Именно той го научи да стреля. Кейн не носеше пистолет, докато беше тук, а само ножа си. По дяволите! Прощавайте, влудяваше ме с това, че не искаше да се държи като бял. Не носеше нищо друго, освен кожите си. Когато станеше студено, най-много да сложи някаква дреха отгоре и толкоз. Така и не облече риза, макар че му бях накупил цяла дузина. Мисля, че го правеше просто за да ме дразни.
— Но защо? Не искаше ли да остане тук?
— Там е работата — последва дълга въздишка. — Когато Кейн дойде, аз си помислих, че е дошъл, за да остане при мене. Мислех си, че е искал да дойде. Именно затова така и не можах да разбера неговата враждебност, която проявяваше още от самото начало. Беше необщителен, хранеше се сам с изключение на времето, когато работеше на пасището. И нямаше ден, в който да не донесе някакъв дивеч, дори ако трябваше да става преди зазоряване, за да отиде на лов. Той дори не приемаше моята храна, а си я набавяше сам, дявол да го вземе, е, прощавайте.
— Моля ви, господин Стратън — прекъсна го Къртни, — няма нужда да се извинявате за думи, които и аз самата се научих да употребявам от сина ви.