— Тъй ли? — Той се усмихна. — Когато за първи път се появи тук, той не знаеше никакви ругатни, освен тези на команчите. Приятно ми е да разбера, че все пак тук е научил нещо.
Очите на Къртни се разшириха — Господи, да се гордееш с такова нещо!
— Та какво казвахте?
— Да, ами, както казах, беше се затворил в себе си и не искаше да се сближи с никого, а най-малко с мене. С него направо не можеше да се разговаря. Не мога да си спомня да е заговорил някого пръв. А въпреки това чудесно знаех, че има много въпроси, защото четях по очите му. Но той имаше търпение колкото всички нас взети заедно. Изчакваше, докато получи отговор на въпросите си, без да му се налага да пита. Виждате ли, искаше да възприеме абсолютно всичко, на което ние можехме да го научим. След една година нямаше нещо, което да не може да прави в ранчото. Това беше още една причина да си помисля, че е дошъл тук по собствено желание.
— А не беше ли така?
— Не, макар че той не ми каза. Трябваше да го чуя от Маги, да му се не види, чак две години след като беше дошъл тук. Тогава той се разприказвал пред нея. Всъщност тя беше единствената, която изобщо успя да научи нещо за него.
— Защо е дошъл тогава?
— Заради майка си — просто каза Флетчър. — Може би ще си кажете, че тя го е накарала, но истината е, че той беше готов да направи каквото и да е заради нея. Вижте, той беше станал на такава възраст, когато вече щеше да е пълноправен член на племето на команчите с всички привилегии, които това дава, включително да си вземе жена. Предполагам, че майка му е сметнала, че преди да се установи на едно място, той трябва да вкуси и от други неща на тоя свят, така че да не съжалява по-късно. Уважавам Мира за това решение — каза той по-скоро на себе си — Тя е мислела за момчето, а не за себе си. Помолила го е да дойде тук за пет години. Той изчезна след третата. Искала е той да изпита всички предимства, които дава богатството, а да ви кажа, аз нямам ни против, че съм богат. Но той отказа парите ми с презрение. Вероятно тя се е надявала, че той ще е непредубеден и че по този начин действително му дава шанс, преди да вземе каквото и да е решение. Но момчето беше взело своето решение още преди да дойде тук — Флетчър пое дълбоко въздух и продължи — След десет години при индианците Кейн си оставаше команч във всяко отношение, с изключение на кръвта. Той така и не опита да се приспособи към нас. Просто гледаше да отбие срока и да понаучи каквото може от нас, белите, както със сигурност ни е приемал. Е, поне умът му бе отворен за знания. Кой знае, може би и да останеше за петте години, ако не бях направил въпрос за тези проклети плитки.
— Той вече няма плитки — тихо рече Къртни.
— Тъй ли? Е, и това е нещо. Но пък и команчите вече ги няма.
— Това не е съвсем така — каза девойката и му обясни. — Той не е преследвал онези главорези сам. Всъщност през цялото ни пътуване през Индианската територия наблизо яздеха неговите приятели команчи. Той щеше да язди с тях, ако не се беше съгласил да ме придружи до Уако.
— А защо е приел това, госпожице Харт? — попита Флетчър с голямо любопитство. — Това изобщо не ми звучи в негов стил.
— Не беше по негово желание. Направи всичко възможно да ме убеди изобщо да не предприемам това пътуване. Всъщност вече се бях отказала да го убеждавам, когато той внезапно промени решението си. Помислих си, че стана така, защото и без друго отиваше в Тексас. Предложих му всичките си пари, за да ме доведе дотук. Мислех, че сме сключили сделка. Но тази вечер, когато се опитах да му платя, той се ядоса и каза, че парите нямат нищо общо с всичко това. — Тя безпомощно сви рамене и след малко каза тихо: — Каза, че не трябва да се опитвам да разкрия какво го кара да постъпи така. И той е прав за себе си. Все още не мога да проумея що за човек е. Той е най-нежният и най-жестокият мъж, когото някога съм познавала. Може да бъде любящ и закрилящ, а след това изведнъж да се настрои срещу мене и да ме накара да го мразя.
— Любящ? Закрилящ? Никога не съм си представял, че ще чуя да описват Кейн по този начин.
— Четири години са много време, господин Стратън. Вие същият ли сте, както преди четири години?
— За съжаление, да. Вълкът нрава си не мени.
— Тогава вие все още искате да направите от Чандос нещо, каквото той не е?
— Не, разбрах, че е по-добре да не опитвам отново. Той може да ми е син, но си има собствен живот. По дяволите, „нежен“ ли казахте?
Червенина заля бузите на Къртни и тя зае защитна позиция. Беше признала близките им отношения. Как иначе щеше да знае, че Чандос може да бъде нежен?
— Казах, че Чандос е най-нежният мъж, когото познавам, господин Стратън, но много рядко се проявява като такъв. През повечето време беше студен, груб, можеше напълно да вбеси човек. Да не пропусна, че беше крайно упорит и понякога ставаше опасен, ужасен, а и безсърдечен и безмилостен. Трудно можеше да се предвиди какво ще…