— Ясно — прекъсна я Флетчър и се подсмихна. — Значи не се е променил кой знае колко. Но ако всичко това е било така, малка госпожице, как тогава се влюбихте в него?
Първата й мисъл беше да отрече, но каква полза щеше да има? Вероятно Маги му беше казала за признанието й, че обича Чандос.
— Не по собствено желание, уверявам ви — сковано отвърна тя. Но в следващия момент възвърна войнствения си тон. — Но като че ли и Вие, и Маги, та дори и Соутут сте останали с погрешно впечатление. Изглежда, си мислите, че аз ще привлека Чандос да се върне тук. Това няма да стане. Казах само, че е любящ, а не че ме обича. Ако той някога дойде тук, това няма да е заради мене.
— Въпреки това бих искал да останете при нас — на мои разноски.
— Ами аз смятам да остана в Уако, господин Стратън.
— Имах предвид тук, в ранчото.
Тя поклати глава.
— Маги не ви ли каза, че баща ми живее в Уако? Аз дойдох в Тексас заради него. Дойдох да го намеря.
— Да, знам, Едуард Харт. Но това не означава, че ще пожелаете да живеете при него. Той си има нова булка. Сигурна ли сте, че ще бъдете щастлива, ако останете при тях?
Искаше й се да не й беше задавал този въпрос.
— Не мога да кажа нищо, преди да съм се видяла с баща ми. Но във всеки случай не бих могла да остана тук.
— Не виждам защо. Сега вече се познаваме. А и има нещо общо между нас, госпожице Харт И двамата обичаме моя син.
41.
— Сега това с един хубав и доста голям град — обясняваше й Соутут, докато караше каруцата по главната улица на Уако. — Преди войната не беше толкова голям, но след това много южняци се преместиха тук, та да започнат нов живот. На север минава пътят, по който карат добитъка, и това е другата причина градът да се разрасне така.
— Значи още едни град за събиране на добитък? — попита Къртни с голяма доза страх.
— Като онези в Канзас ли? Не, мадам. — Той се ухили. — След като са минали през земите на индианците, каубоите не са толкова буйни, когато идват тук.
Къртни се усмихна. Разбира се, че Тексас се различаваше от Канзас и Много неща. Спомни си колко беше щастлива да пристигне най-накрая в този град, след като беше изминала повече от двеста мили през деня, ненаселена местност. Най-после можеше да се изкъпе с топла вода, да хапне истинска храна, да спи в истинско легло. Сега разбра защо мъжете, които караха добитък, имаха нужда да се повеселят и да вдигат врява след дългото пътуване. Само се надяваше да не го правят и тук, в Уако.
Много от мъжете, които яздеха по главната улица, носеха пистолети, но тя видя само неколцина, които наистина приличаха на стрелци.
За разлика от Рокли в Уако поне имаше шериф, който да поддържа реда. Освен това повечето от хората не бяха въоръжени. По улиците се разхождаха чудесно облечени дами, придружени от кавалерите си. Къртни забеляза и мексиканци, двойка индианци и дори един китаец. Уако имаше вид на голям град.
— Това е къщата на баща ви — посочи напред Соутут. — Там се намира и кабинетът му.
Къщата не приличаше на дома им в Чикаго, но беше хубава и добре поддържана двуетажна сграда с наскоро засадени цветни лехи около нея и покрай оградата на неголемия двор. Беше разположена на ъгъла на една странична уличка. На покритата веранда имаше столове и една тапицирана пейка, вързана със синджир за гредите на покрива като люлка. Девойката си представи, че би било хубаво да седиш тук в топлите вечери, тъй като можеше да се наблюдава цялата главна улица, без другите да те забелязват.
— Каква е жена му, Соутут? — нервно попита Къртни, щом спояха пред къщата.
— Мис Ела ли? Е, тя наистина е една мила дама, или поне всички казват така. Преподава в училището. Дойде тук след войната заедно с брат си. Той е адвокат. Изгубил е ръката си на фронта. Мис Ела му помагаше в кантората, докато учителят, който имахме, реши да се върне на изток. Тя пожела да заеме мястото му и оттогава работи в училището.
Девойката усети, че нервите й са опънати до скъсване. Господи, още една мащеха, с която да се бори за обичта на баща си. В този момент си помисли колко непоносима беше предишната му жена. Но този път баща й трябва да е искал да се ожени и това правеше нещата по-различни. Не беше го направил от благоприличие, така че сигурно наистина обичаше тази Ела.
— Е, мадам? — За пореден път беше накарала Соутут да чака, за да й помогне да слезе.
— Извинявай — каза тя, като пое ръката му и стъпи на земята. — Предполагам, че съм малко нервна. Толкова отдавна не съм виждала баща си. А пък и доста съм се променила през тези четири години. Добре ли изглеждам? — запита тя с треперещ глас.