Выбрать главу

— Изглеждате достатъчно хубава, за да ви хареса за жена дори такъв заклет ерген като мене.

— Това предложение за женитба ли е? — засмя се Къртни.

Той само се подсмихва под мустак. После се пресегна да вземе чантата й и кимна към двата коня, които бяха вързани отзад за каруцата.

— Ще заведа конете ни в конюшнята — каза той. — Знам, че баща ви има една двуколка.

— Благодаря — Къртни се наведе напред и го целуна по бузата, — че ме доведе. Мислиш ли, че може да се видим скоро?

— Твърде е вероятно — той се ухили. — Сигурно Флетчър ще накара мене или някой от хората си да идва всеки ден в града и да ви наблюдава. — За да разбере дали не се е появил Чандос?

— Да. Или пък ще постави някои да наблюдава къщата на баща ни. Хич няма да се учудя, ако го направи.

— Ще бъде напразно. — Къртни мрачно поклати глава. — Иска ми се да го беше разбрал досега.

— Това, което разбра, е, че му се отваря още една възможност да върне сина си. Надява се, че заради вас Кейн дори би могъл да остане да живее тук. Би дал всичко, за да може синът да е близо до дома му — не в ранчото непременно, но достатъчно близко, за да може да го вижда от време на време. Човек може да си помисли друго, като ги види как се нахвърлят един срещу друг, но Флетчър обича това момче.

— Веднъж Чандос ме попита дали бих могла да живея като него — винаги на път, без да спираш на едно място за повече от няколко дена. Не мисля, че той ще се установи някога, Соутут.

— Как се е стигнало до обсъждането на този въпрос, ако не възразявате?

Тя порозовя.

— Попитах го дали ще се ожени за мене. Няма да го направи.

Соутут не се учуди толкова, че е питала за такова нещо, колкото за това, че Кейн е казал „не“.

— Искате да кажете, че той е отхвърлил предложението?

— Не. Само ме попита дали бих могла да водя неговия начин на живот.

— Значи тогава вие сте му отказали?

— Не. Казах му, че по този начин не може да се създаде семейство. Той се съгласи и с това се сложи край на разговора ни.

— А бихте ли могли да споделите неговия начин на живот? — осмели се да попита Соутут.

— Не зная. — Тя сбърчи вежди — Винаги съм си мислела, че сигурността и спокойствието са по-важни за един дом от всичко останало. Но през последните няколко години проумях, че домът се създава от хората, които живеят в него, и от нищо друго.

Тя знаеше, че прекалено се е разприказвала пред един почти непознат човек, но реши да не спира дотук.

— С Чандос винаги съм се чувствала в безопасност, дори и насред Идианската територия. Но един ден бих искала да имам деца, а те няма да могат да понесат непрекъснатото местене. Така че просто не зная — завърши тя с въздишка.

— Мъжете също променят мнението си, когато се касае за важни неща — подхвърли Соутут.

— Е, да, някои мъже — може би, но не и Чандос.

С твърда стъпка, точно както би постъпил Чандос на нейно място, Къртни се отправи към къщата и почука на вратата. Тя се отвори почти веднага и на прага застана една висока слаба жена.

— Ела?

— О, не — жената леко се усмихна. — Аз съм госпожа Менинг, икономката. Ако търсите госпожа Харт, по това време на деня ще я намерите в сградата на училището.

— Ами не, всъщност аз съм тук, за да се видя с Едуард Харт.

— Влезте, но ще трябва да почакате малко. Той е на посещение при пациент.

Госпожа Менинг въведе Къртни в приемната, където бяха наредени няколко стола. Така стана по-добре. Не искаше да дава обяснения на тази жена, а и имаше нужда от време, за да поуспокои нервите си, преди да се види с баща си. За щастие, нямаше други посетители. Тя приседна на едни стол и зачака връщането на доктора.

Това бяха най-дългите двадесет минути и живота й. Не и свърташе на едно място, нервно пооправи роклята, а след това и косата си. Стана, направи няколко крачки из стаята, а после се премести на друг стол.

Най накрая чу, че входната врата се отвори и че баща и извика на госпожа Менинг, че се с върнал. Къртни го видя да минава през антрето към кабинета си.

За нейна изненада разбра, че е загубила способността си да говори. Искаше да го извика, но от устата й не излезе нито звук.

Няколко секунди по-късно той се върна и застана на прага. Девойката стана, втренчила поглед в него, все още неспособна да каже и дума. Стоеше по средата на стаята с отворена уста, а думите бяха заседнали като буца на гърлото й.

Първата минута той не я позна. Понечи да зададе някакъв въпрос, но нещо в нея го накара да замълчи. После я загледа със същия втренчен поглед. Може би вниманието му беше приковано от очите й — те не се бяха променили през изминалите годни, а в този момент бяха станали огромни и го гледаха умоляващо.