Вълкът го обиколи на два пъти и Казан се завъртя бавно с полуотворени очи. Вълкът се хвърли за втори път и Казан разтвори ужасните си челюсти точно над предните си лапи, сигурен в смъртоносното си ухапване. Зъбите му изщракаха напразно. С гъвкавостта на котка вълкът го беше прескочил.
Трикът му не успя и с кучешко ръмжене Казан стигна вълка с един скок. Срещнаха се гърди с гърди. Зъбите им тракаха и с цялата си тежест Казан се метна върху плещите на вълка, оголи челюсти и отново посегна да го хване за гръкляна. Още един пропуск — на косъм от смъртта — и преди той да успее да се съвземе, зъбите на вълка се забиха отзад във врата му.
За първи път в живота Казан почувства ужаса и болката на смъртоносното ухапване. С огромни усилия протегна глава и без да гледа, захапа. Силните му челюсти се затвориха около предния крак на вълка близо до тялото му, чу се пукане на кости и хрускане на месо и заобиколилите го чакащи вълци застанаха неспокойни нащрек. Един от двамата борци щеше да бъде повален още докато бяха вкопчани един в друг, и те само чакаха съдбоносното падане като сигнал да скочат върху мъртвия.
Само гъстата козина, грубата кожа на врата и силните му мускули го спасиха от ужасната съдба на поваления. Вълкът вряза дълбоко зъбите си, но не толкова дълбоко, че да достигне смъртоносната точка, и изведнъж, събрал всичките си сили, Казан опъна крайници и с тласък се измъкна изпод противника си. Захапалите го зъби на вълка се отпуснаха и с още един заден скок, придружен с ръмжене, той се освободи.
Бърз като плющенето на камшика, се изви над осакатения водач на глутницата и с едно връхлитане с цялата тежест на плещите си го събори. Казан смяташе, че понякога, ако се нанесе в подходящ момент, ударът може да се окаже по-смъртоносен от захапването на гръкляна. Сега той беше смъртоносен. Големият сив вълк отпусна крака, за миг се търколи по гръб и глутницата се спусна нетърпеливо да доунищожи водача, чиято сила вече беше престанала да съществува.
Задъхан и окървавен, Казан се оттегли от тази сива ръмжаща маса с кървави муцуни. Чувстваше необикновена слабост в главата. Искаше му се да легне в снега. Но старият и безпогрешен инстинкт го предупреждаваше да не издава слабостта си. Стройна и гъвкава сива вълчица се отдели от глутницата, отиде и легна в снега пред него, после стана бързо и подуши раните му.
Беше млада, силна и красива. Но Казан не я погледна. Той гледаше колко малко беше останало от стария водач на мястото на боя. Глутницата се беше върнала към пиршеството си. Отново чу тракане на кости и хрускане на месо и нещо му подсказа, че след време цялата пустош щеше да чува и познава гласа му и когато седнеше на задните си лапи да зове луната и звездите, тези бързоноги ловци от голямата равнина щяха да му отговорят. Той обиколи два пъти канадската сърна и глутницата и тръгна към черната смърчова гора.
Когато стигна до сенките, погледна назад. Сивата вълчица го следваше. Беше само на няколко ярда от него. Сетне тя го приближи малко плахо и също погледна назад към тъмното живо петно на езерото. И докато тя стоеше там, близо до него, Казан подуши нещо във въздуха, което не беше нито миризмата на кръв, нито уханието на балсамово дърво или смърч. Беше нещо, като че идващо от ясните звезди, от безоблачната луна и странното красиво спокойствие на самата нощ. Присъствието на това нещо тук сякаш беше част от Сивата вълчица.
Той я погледна и откри готовност и въпрос в очите и. Беше млада, толкова млада, сякаш беше малко вълче. Тялото й беше силно, стройно и красиво. На лунната светлина козината на врата и гърба блестеше, лъскава и мека. Тя скимтеше към червената бляскава светлина в очите на Казан и това беше скимтене на малко вълче. Казан отиде към нея и застана с глава над гърба и, загледан в глутницата. Почувства как тя потръпна до гърдите му. Погледна отново звездите и луната, кръвта му закипя от тайнството на Сивата вълчица и нощта.
Малко от живота си беше прекарал по ловните пунктове. Повече беше живял в движение, на път, и духът на любовния сезон го беше вълнувал само отдалече. Сега това беше до него. Сивата вълчица вдигна глава. Меката й муцуна докосна раната на врата му и в нежността на това докосване, и в тихия звук в гърлото й Казан почувства и отново долови онова чудесно нещо, което идваше с милувките на женската ръка и звука на нейния глас.