— Казан, приятелю, няма да я ухапеш, нали? — каза нежно господарят. — И двамата я обичаме, не можем да не я обичаме. Тя е наша, Казан, само наша. Принадлежи на теб и на мен, ние ще се грижим за нея през целия си живот и ако потрябва, ще се борим за нея на живот и смърт. Е, Казан, приятелю, нали?
Дълго след като го оставиха да лежи на чергата, очите на Казан не се отделяха от момичето. Наблюдаваше и слушаше и през цялото време все повече и повече растеше желанието му да допълзи до тях и да докосне ръката на момичето, роклята или крака й. След известно време господарят му й заговори, тя скочи с лек смях и изтича в ъгъла до нещо голямо, квадратно и блестящо, с ред бели зъби и тяло, по-дълго от неговото. Чудеше се за какво може да са тези зъби. Пръстите на момичето ги докоснаха и нито шепотът на вятъра, който някога беше чувал, нито всичката музика на водопадите и бързеите, нито песента на птиците напролет можеше да се сравни със звуците, които се родиха сега. За първи път чу музика. За момент това го смути и уплаши, но после страхът премина и той почувства да пропълзява странен трепет по тялото му. Искаше да седне на задните си лапи и да започне да вие, както е вил под милионите звезди на небето през студените зимни нощи. Но нещо го възпираше. И това нещо беше момичето. Бавно започна да се промъква към него. Почувства погледа на мъжа върху себе си и спря. После още малко, инч след инч, проточи врат и муцуна напред. Беше на половината път до нея, в средата на стаята, когато чудесните звуци станаха много нежни и тихи.
— Продължавай — чу да я увещава мъжът с тих и припрян глас. — Продължавай, не спирай!
Момичето обърна глава, видя го да се свива на пода и продължи да свири. Мъжът все още го гледаше, но сега погледът му не можеше да го задържи. Отиваше все по-близо и по-близо, докато най-после протегнатата му муцуна докосна роклята й там, където падаше набрана на пода. А сетне легна, потръпвайки, тъй като тя започна да пее. Беше чувал индианка да тананика пред колибата си. Беше чувал дивата монотонна песен на карибу3, но никога не беше слушал нещо толкова нежно, както звуците от устата на това момиче. Забрави за присъствието на господаря си. Тихо, свивайки се, така че тя да не разбере, повдигна глава. Видя я да го гледа. Имаше нещо в очите й, което вдъхваше доверие, и той сложи глава в скута й. За втори път почувства допира на женска ръка и притвори очи с дълбока въздишка. Музиката спря. Долови развълнуван глас край себе си, подобен едновременно и на смях, и на ридание. Чу господаря си да кашля.
— Винаги съм обичал този стар негодник, но никога не съм и помислял, че може да направи това — каза той.
Гласът му прозвуча странно за Казан.
Глава втора
На север
Настъпиха прекрасни дни за Казан. Липсваха му горите и дълбокият сняг. Липсваха му всекидневното напрежение да не изпуска из очи другарите си от впряга, джафкането по петите му, продължителното теглене из откритите и пустинни места. Липсваше му онова „куш-куш-ху-а-а“ на водача, зловещото плющене на дългия двадесет стъпки камшик от черва на карибу. И онова скимтене и опъване зад него, което му напомняше, че тези, дето го следваха, бяха по местата си. Но нещо друго беше заело мястото на онова, което му липсваше. То беше в стаята, във въздуха, навсякъде около него, дори господарят му или момичето да не бяха наблизо. Където и да се намираше тя, той долавяше присъствието на това странно нещо, пропъждащо самотата. То беше уханието на тази жена, което го караше нежно да скимти през нощите, вместо да бъде навън и да вие под звездите. Не беше самотен. Една нощ, обикаляйки, Казан откри някаква врата и щом сутринта момичето я отвори, намери го свит и притиснат здраво до прага. Пресегна, прегърна го, гъстата й дълга коса, разстлала се по него, го омайваше с прекрасния си дъх. После му постла рогозка пред вратата да спи на нея. През дългите нощи той знаеше — тя е зад вратата — и беше доволен. От ден на ден започваше все по-малко да мисли за дивите места и все повече за нея.
Тогава започна промяната. Някакво странно бързане и суетене около него, а момичето му обръщаше все по-малко внимание. Стана неспокоен. Душеше промяната във въздуха и започна да изучава лицето на господаря си. После дойде онази сутрин, когато отново му сложиха нашийника и желязната верига. Чак като последва господаря си на улицата, започна да разбира. Изпращаха го. Изведнъж седна на задните си лапи и отказа да се помръдне.