Бързо изтича в гъстата смърчова гора и се притаи, скрит, проснат по корем. Само главата му се показваше зад едно дърво. Знаеше — господарят му нямаше да го пожали. Торп вече го беше бил, защото връхлетя върху Маккриди, и само намесата на момичето го спаси от по-голямо наказание. А този път беше разкъсал гръкляна на Маккриди, беше му отнел живота, и господарят нямаше да го пощади. Дори жената не можеше да го спаси.
Казан съжаляваше, че господарят му се завърна, зашеметен и окървавен, след като той беше разкъсал гръкляна на Маккриди. Иначе щеше да я има завинаги. Тя щеше да го обича. Тя наистина го обичаше. И той щеше да я следва, да се бие за нея винаги и да умре за нея, ако се наложи. Но Торп се върна от гората и Казан бързо се измъкна. За него Торп означаваше това, което бяха всички мъже — тоягата, камшикът и необикновените неща, бълващи огън и смърт. А сега…
Торп излезе от палатката. В ръцете си държеше пушка. Зазоряваше се. След миг излезе и момичето и прекрасната му коса пак се спускаше по раменете. Хвана мъжа за ръка. Погледнаха онова нещо, увито в одеяло. После тя заговори на Торп, а той рязко се изправи и отметна назад глава.
— Хей, Казан! Казан! Казан! — викаше той.
Казан потрепера. Мъжът се опитваше да го подлъже. В ръката си държеше онова нещо, което убиваше.
— Казан! Казан! Казан! — отново завика той.
Казан внимателно се измъкна иззад дърветата. Знаеше, че разстоянието не означава нищо пред онова студено, смъртоносно нещо в ръцете на Торп. Обърна глава веднъж, нежно изскимтя и за миг силен копнеж изпълни зачервените му очи, като видя за последен път момичето.
Сега знаеше, че я напуска завинаги, и в сърцето му се появи една болка, непозната преди, една болка, която не идваше от тоягата или камшика, от студа или глада, но която беше по-голяма от всичко това и го изпълваше с желание да отметне назад глава и да изплаче самотата си към сивото празно небе.
В лагера с треперещ глас момичето каза:
— Отишъл си е.
Силният глас на мъжа звучеше глухо:
— Да, отишъл си е. Той знаеше, а аз не. Бих дал цяла година от живота си, само да не го бях бил с камшика миналата нощ. Няма да се върне.
Изабела Торп стисна ръката му:
— Ще се върне — извика тя. — Няма да ме остави. Обичаше ме, въпреки че беше див и ужасен. И той знае, че и аз го обичам. Ще се върне.
— Слушай!
Далече в гората се раздаде продължителен жален вой, изпълнен с дълбока тъга. Така Казан се сбогуваше с жената. След този вик Казан седя дълго на задните си лапи, душейки отново свободно въздуха и наблюдавайки дълбоките тъмни ями в гората около него, които изчезваха преди зазоряване. Още от деня, когато търговците го купиха, а после го пъхнаха във впряга на шейната далеч край река Макензи, често беше копнял за тази свобода и вълчата му кръв го тласкаше към нея. Но никога не посмя. Сега това го вълнуваше. Тук нямаше тояги, нито камшици, нямаше ги озверените хора, на които се беше научил да не се доверява, а по-късно и да мрази. Онази четвъртинка вълча кръв у него беше неговото нещастие — и тоягите, вместо да го карат да се покорява, го правеха по-свиреп. Хората бяха най-големите му врагове. Понякога го биеха почти до смърт. Наричаха го „лош“, отбягваха го и не пропускаха случай да извият камшика над гърба му. Тялото му беше покрито с оставени от тях белези.
Никога не беше чувствал нито нежност, нито любов до онази първа нощ, когато жената положи малката си топла ръка върху главата му и притисна лице в неговото. А Торп, мъжът й, извика ужасѐн. Беше почти забил зъби в бялата й плът, но нежното докосване и слабият и глас мигновено породиха у него онова прекрасно вълнение, което беше първото му запознаване с любовта. И сега човекът го отделяше от нея, от ръката, която никога не беше държала нито тояга, нито камшик, и той ръмжеше все по-яростно, колкото по-навътре отиваше в гората.
С настъпването на зората стигна до тресавището. За известно време беше обхванат от необикновена тревога и светлината не можа да я разсее напълно. Най-сетне се освободи от хората. Не долавяше нищо във въздуха, напомнящо омразното им присъствие, нито пък подушваше присъствието на другите кучета, на шейната и огъня, на компания и храна, а доколкото можеше да си спомни, тези неща винаги са били част от живота му.
Тук беше много тихо. Тресавището беше разположено в една котловина между два планински хребета, където смърчовете и кедрите ставаха все по-ниски и все по-нагъсто — толкова нагъсто, че под тях почти нямаше сняг и през деня цареше полумрак. Две неща му липсваха най-много — храна и компания. Първото го искаше както вълчата, така и кучешката му природа. За второто копнееше кучето у него. В отговор на двете желания вълчата му кръв, която беше по-силната, се надигаше и му подсказваше, че някъде в този безмълвен свят между двата хребета има негови другари и че той трябва само да клекне на задните си лапи и да изплаче самотата си. Неведнъж дълбоко в гърдите му нещо потрепваше, надигаше се в гърлото и завършваше там в едно скимтене. Това беше вълчи вой, който сега се раждаше.