Джек Лондон
Дивото зове
I
КЪМ ПЪРВОБИТНОТО
Нагонът, скитнически стар,
оковите на навика разбива
и в спящия отколе звяр
за нов живот кръвта пробужда дива!
Бък не четеше вестници, иначе щеше да знае каква беда застрашава не само него, но и всяко друго куче със здрави мишци и топла, дълга козина по цялото крайбрежие от залива Пюджет до Сан Диего. Понеже хора, които чоплеха слепешком земята в полярната тъма, бяха намерили жълт метал и понеже параходни и транспортни дружества раздуваха новината за находката, хиляди мъже се устремяваха на Север. Тези мъже имаха нужда от кучета, и то едри кучета със здрави мишци за тежък труд, и рунтава козина, която да ги пази от студа.
Бък живееше в голяма къща в огряната от слънце долина Санта Клара. Имението на съдията Милър — така я наричаха. Тя стоеше настрана от пътя, полускрита от дърветата, между които тук-там можеше да се види широката сенчеста веранда, която я обикаляше от всички страни. Към къщата водеха настлани с чакъл пътища, които извиваха през широко проснали се морави и под сплелите се клони на високи тополи. Зад къщата всичко беше на много по-широка нога, отколкото отпред. Там имаше огромни обори, където се разправяха десетина коняри и техни помощници, редици, обрасли с лози, хижи за слугите, безкраен низ строго подредени стопански сгради, дълги лозници, зелени пасбища, овощни и ягодови градини. Имаше и помпена инсталация за артезианския кладенец, и голям циментиран басейн, където синовете на съдията Милър се къпеха сутрин и се разхлаждаха през горещите следобеди.
И над цялото това грамадно владение царуваше Бък. Тука беше се родил и тука бе живял четирите години на своя живот. Вярно е, че имаше и други кучета. Не можеше да няма и други кучета в такова обширно имение, но те не влизаха в сметката. Те се появяваха и изчезваха, обитаваха шумния кучкарник или водеха усамотен живот в дълбините на къщата, като Тутс, японския мопс1, или Изабел, мексиканското куче без козина — странни създания, които рядко подаваха нос вън от вратата или слизаха от ръцете на хората.
От друга страна, имаше поне двадесетина фокстериери, които джафкаха страхотии закани срещу Тутс и Изабел, когато те ги гледаха през прозорците под закрилата на цял легион слугини, въоръжени с метли и парцали.
Но Бък не беше нито домашно кученце, нито живееше в кучкарника. Целият имот беше негов. Той се гмуркаше в плувния басейн или ходеше на лов със синовете на съдията: придружаваше Моли и Алис, дъщерите на съдията, при дългите им разходки по здрач или рано сутрин; в зимни вечери лежеше в краката на съдията пред буйно напалената камина в библиотеката; носеше на гърба си внучетата на съдията или се търкаляше с тях по тревата и ги пазеше на всяка стъпка при безстрашните им приключения чак до чешмата край оборите и още по-нататък, където бяха пасището и ягодовата градина. Сред фокстериерите той шествуваше с недостъпен вид, а на Тутс и Изабел изобщо не обръщаше никакво внимание, защото беше цар — цар на всички пълзящи, пъплещи и хвърчащи твари в имението на съдията Милър, включително и на човешките същества.
Баща му Елмо, огромен санбернар, бил неразделен другар на съдията, а Бък, както по всичко личеше, вървеше по стъпките на баща си. Той не беше толкова голям и тежеше само сто и четиридесет паунда, защото майка му Шеп е била от шотландска овчарска порода. Въпреки това благодарение на сто и четиридесетте фунта, към които се прибавяше чувството на собствено достойнство, породено от охолния живот и всеобщо уважение, той можеше да си позволи едно наистина царствено държане През четирите години, още от времето, когато е бил малко кутре, Бък бе водил живота на сит аристократ; бе много горделив, малко нещо себелюбив, каквито понякога стават собствениците на провинциални имения поради усамотеното си положение. Но се запази благодарение на това, че не се превърна в обикновено глезено домашно куче. Ловът и други подобни развлечения на открито бяха го предпазили от затлъстяване и заякчили мускулите му; както става с всички, които обичат студени бани, обичта към водата поддържаше бодростта и здравето му.
Ето такова куче беше Бък през есента на 1897 година, когато намереното в Клондайк злато повлече хората от целия свят към мразовития Север. Но Бък не четеше вестници и не знаеше, че познанството му с Манюел, един от помощниците на градинаря, съвсем не е желателно. Манюел страдаше от голям порок. Обичаше да играе на китайска лотария. А в комарджийската си страст страдаше от голяма слабост — вяра в системата; това пък го водеше към сигурна гибел. Защото, за да прилагаш система в играта, трябват пари, докато надницата на един помощник-градинар не превишаваше необходимото за издържане на жена и многобройно потомство.