След известно време деветте кучета от впряга се събраха заедно и потърсиха убежище в гората. Макар че никой не ги преследваше, те бяха в плачевно състояние. Нито едно от тях нямаше по-малко от четири-пет рани, а раните на някои бяха много тежки. Дъб бе тежко пострадал в единия заден крак; на Доли, последното полярно куче, добавено към впряга на Дая, беше зле разкъсано гърлото; Джо бе загубил едното си око, а добродушният Били, едното ухо на който бе сдъвкано и раздрано на парчета, квича и скимтя през цялата нощ. Призори те предпазливо се добраха обратно до стана и видяха, че грабителите са изчезнали, а двамата мъже са много ядосани. Не по-малко от половината хранителни припаси бяха унищожени. Пришълците бяха прегризали каишките и, брезента, с който покриваха товара на шейната. Всъщност нищо, което можеше да мине за храна, не беше се спасило от тях. Бяха изяли чифт мокасини от еленова кожа на Перо, парчета от кожените хамути и дори две стъпки ремък от бича на Франсоа. Мулатът тъкмо печално го съзерцаваше, но откъсна погледа си, за да прегледа ранените си кучета.
— А, приятели — тихо каза той, — може побеснее от толкова много ухапване. Може всички побеснее, засегнат! Ти как мисли, а, Перо?
Куриерът със съмнение поклати глава. При четиристотинте мили, които още го деляха от Доусън, само това му оставаше — да избухне бяс сред кучетата. След два часа псуване и крайно напрежение хамутите бяха сложени в ред и схваналият се от раните впряг пое напред, преодолявайки в мъчителни усилия най-трудната част от изминатия досега път, която всъщност бе и най-трудната между тях и Доусън.
Тридесетмилевата река изобщо не беше замръзнала. Буйните й води не отстъпваха пред студа й лед имаше само по вировете и в тихите места. Шест дена изнурителен труд им отне преминаването на тези ужасни тридесет мили. А те бяха наистина ужасни, защото всяка крачка от тях бе измината с опасност за живота на кучетата и хората. Десетина пъти Перо, който внимателно проучваше пътя, пропадаше през тънкия лед и се спасяваше само благодарение на дългия си прът, който държеше така, че винаги падаше напреко на образувалата се под тялото му дупка. Студът се засилваше, термометърът показваше четиридесет и пет градуса под нулата3 и след всяко пропадане, ако искаше да остане жив, трябваше да пали огън и да си суши дрехите.
Той не се плашеше от нищо. Тъкмо понеже не се плашеше от нищо, затова го бяха избрали за правителствен куриер. Той поемаше какви ли не рискове, решително излагаше на мраза изпитото си сбръчкано лице и вървеше напред от тъмни зори до падането на нощта. Вървеше покрай мрачните брегове по тясна ивица лед, която се огъваше и пращеше под краката и на която те не смееха да се спрат. Веднъж шейната пропадна заедно с Дейв и Бък и те наполовина замръзнаха и насмалко не се удавиха, докато ги измъкнат. Пак стана нужда да запалят огън, за да ги спасят. Те се покриха с твърда кора лед и за да се изпотят и размръзнат, двамата мъже ги накараха да тичат толкова близо до огъня, че той пърлеше козината им.
Друг път се провали Шпиц и повлече след себе си целия впряг чак до Бък, който се опъна с всички сили назад, опрял предните лапи в хлъзгавия ръб, а ледът се огъваше и пукаше наоколо. Но зад него беше Дейв, който също опъваше назад, а зад шейната стоеше Франсоа и дърпаше така, че сухожилията му пращяха.
Веднъж крайбрежната ивица лед отново се счупи и пред, и зад тях и единственият път за спасение беше да се качат на скалата. Перо като по чудо се покатери на нея, докато Франсоа се молеше тъкмо за такова чудо; тогава те вързаха една за друга всичките си каишки, тегличи и сетната ремъчка от хамутите и с това въже едно по едно вдигнаха всичките кучета на върха на скалата. Франсоа бе изтеглен последен, подир шейната и товара. След това трябваше да търсят място за слизане; най-после слязоха с помощта на въжето и нощта ги завари пак на реката, изминали само четвърт миля за целия ден.
Докато стигнаха до Хуталинкуа и здравия лед, Бък съвсем загуби сили. Останалите кучета бяха в същото състояние, обаче Перо, за да навакса изгубеното време, не им даваше почивка от ранна сутрин до късна вечер. На първия ден те изминаха тридесет и пет мили до Голямата лакерда; на следния ден — още тридесет и пет мили до Малката лакерда; на третия ден — четиридесет мили, и така доста се приближиха до Петте пръста.
Лапите на Бък не бяха толкова здрави и груби, както лапите на полярните кучета. Те бяха омеквали от поколение на поколение от деня, когато последният му див прадядо бил опитомен от пещерния жител или човека от наколните жилища. Той куцаше от болка по цял ден и щом спираха за нощувка, лягаше като мъртъв. Колкото и да беше гладен, Бък не се и помръдваше, за да получи своята дажба риба, и Франсоа трябваше да му я донася. Освен това мулатът разтриваше краката му по половин час всяка вечер след вечеря и пожертвува горнището на собствените си мокасини, за да направи четири мокасини за Бък. Това беше за него голямо облекчение и Бък накара дори и смръщеното лице на Перо да се разтегне в усмивка една заран, когато Франсоа забрави за мокасините и Бък легна по гръб, умолително размаха четирите си лапи във въздуха и отказа да се помръдне без тях. След време лапите му загрубяха от изминатия път и износените мокасини бяха захвърлени.