Една сутрин в Пели, когато ги запрягаха, Доли, у която дотогава не се забелязваше нищо особено, изведнъж побесня. Тя съобщи за състоянието си с проточен, сърцераздирателен вълчи вой, който накара всичките кучета да настръхнат от страх, и хукна направо към Бък. Той никога не беше виждал куче да побеснява, нито имаше някаква причина да се бои от беса, но разбра, че това беше нещо страшно, и в паника се впусна да бяга от него. Бък летеше право напред, преследван само на един скок разстояние от запъхтяната, запенена Доли, и нито тя можеше да го настигне — толкова голям бе неговият ужас, — нито той можеше да се откъсне от нея — толкова голям бе нейният бяс. Той прекоси гористата част на острова, втурна се към долния му край, мина през задния пролив, задръстен от големи парчета лед, прехвърли се на трети, зави обратно към самата река и в отчаяние започна да я пресича. И през цялото време, макар и да не се обръщаше, чуваше ръмженето и само на един скок зад себе си. Франсоа, който стоеше на около четвърт миля разстояние, го повика и Бък се втурна обратно, все още един скок пред Доли, болезнено зинал от липса на въздух, възложил сетната си надежда на това, че Франсоа ще го спаси. Мулатът държеше вдигната в ръката си брадва и когато Бък се стрелна покрай него, брадвата се стовари върху главата на побеснялата Доли.
Бък едва се домъкна до шейната, изтощен, без да може да си поеме дъх, безпомощен. Това беше удобен случай за Шпиц. Той се нахвърли върху Бък, заби на два пъти зъбите си в несъпротивяващия се враг и раздра месото до костта. В този миг изплющя бичът на Франсоа и Бък получи удовлетворението да види как Шпиц изяде най-грозния бой, който е бил нанасян на някое куче от впряга.
— Цял дявол тоя Шпиц — забеляза Перо. — Някой проклет ден той умори тоя Бък.
— Тоя Бък струва за два дявола — откликна се Франсоа. — Откакто гледам тоя Бък, аз знам. Случай: един прекрасен ден него хванат дяволи и тогава сдъвче целия тоя Шпиц и го изплюе на снега. Положително. Аз знае.
Оттогава между тях започна открита война. Шпиц, като водач и признат господар на впряга, чувствуваше, че владичеството му е застрашено от това странно южно куче. А Бък му се виждаше странен, защото от многото южни кучета, които бе познавал, нито едно не беше се оказало на достатъчна висота нито в становете, нито на път. Те бяха всички твърде неиздръжливи и умираха от тежкия труд, студовете и глада. Бък правеше изключение. Единствен той устояваше на всичко, преуспяваше и не отстъпваше-на полярните кучета по сила, свирепост и хитрина. Освен това Бък беше куче, което се стреми да наложи волята си, и бе особено опасен поради това, че тоягата на човека с червената фланела беше лишила стремежа му към надмощие от всякаква безразсъдна смелост и припряност. Той бе забележително хитър и умееше да изчаква с търпение, присъщо само на първобитните твари.
Неизбежно бе да стигнат до двубой за първенство. Бък го желаеше. Желаеше го, защото това беше в неговата природа, защото бе всецяло завладян от онази безименна, непонятна гордост, пораждана от пъртината и хамутите — тази гордост, която кара кучетата да се напрягат до последно издихание, която ги подтиква с радост да умират, запрегнати в шейната, и разбива тяхното сърце, когато ги махат от впряга. Това беше гордостта на Дейв като теглач, на Солекс, когато се напъваше с всички сили; гордостта, която ги обхващаше при вдигане на стана и от свадливи и мрачни зверове ги превръщаше в работливи, старателни и честолюбиви създания; гордостта, която им даваше сили през целия ден и ги напускаше вечер, когато спираха за нощувка, като ги оставяше отново във властта на мрачното безпокойство и недоволство. Това беше гордостта, която крепеше Шпиц и го караше да се нахвърля върху ония кучета, които бъркаха и клинчеха в работата или се криеха, когато ги впрягаха сутрин. И тази същата гордост го караше да се бои от Бък като вероятен водач. А това беше и гордостта на Бък.