Бък открито заплашваше първенството на Шпиц. Той се изпречваше между него и ленивците, които Шпиц трябваше да накаже. И го правеше умишлено. Една нощ наваля много сняг и сутринта Пайк, хитрецът, не се появи. Беше се спотаил на сигурно място в гнездото си под дебелия сняг. Франсоа напразно го викаше и търсеше. Шпиц побесня от яд. Той вилнееше из целия стан, душеше и ровеше на всяко съмнително място и ръмжеше тъй свирепо, че Пайк, като го чу, се разтрепера в скривалището си.
Ала когато най-после го измъкнаха и Шпиц се нахвърли върху му да го накаже, Бък се втурна също така яростно помежду им. Това стана толкова неочаквано и бе направено толкова ловко, че Шпиц отхвръкна назад и не можа да се задържи на крака. Пайк, който досега подло трепереше, доби смелост от този явен бунт и скочи върху поваления си водач. Бък, за който честните отношения представляваха забравен закон, също скочи върху Шпиц. Но Франсоа, макар и развеселен от случилото се, остана непреклонен в спазването на справедливостта и с всички сили стовари бича си върху Бък. Това не можа да го откъсне от прострения съперник и тогава заигра дръжката на бича. Полузашеметен от удара, Бък се преметна назад, бичът изсвистяваше над него пак и пак, а в това време Шпиц хубавичко наказа вечния грешник Пайк.
В последните дни, докато идваха все по-близо и по-близо до Доусън, Бък все още продължаваше да се изпречва между Шпиц и провинилите се, но го правеше хитро, когато Франсоа не беше наблизо. Прикритият бунт на Бък породи и раздуха общо неподчинение. Дейв и Солекс не се промениха, но останалите кучета ставаха все по-лоши и по-лоши. Нищо вече не вървеше както трябва. Свадите и врявата нямаха край. Винаги имаше нещо не наред и причина за всичко това беше Бък. Той не даваше нито минутка спокойствие на Франсоа, понеже мулатът живееше във вечен страх от борбата на живот или смърт между двамата, която според его рано или късно трябваше да стане, и много пъти нощем шумът на раздорите и спречкванията между другите кучета го караше да се измъква от спалния си чувал, уплашен, че са се спречкали Бък и Шпиц.
Но случай за това не се представяше и когато един мрачен следобед те пристигнаха в Доусън, великото сражение бе все още предстоящо. Тук имаше много хора и безброй кучета и Бък видя, че те всички работят. Изглежда, такова е било предопределението на съдбата — кучетата да работят. Цял ден дълги впрягове се точеха нагоре и надолу по главната улица, а нощем продължаваше да се чува звънтенето на техните звънчета. Те докарваха трупи за строеж на хижи и дърва за горене, превозваха разни неща до мините и вършеха всевъзможна работа, каквато в долината Санта Клара извършваха коне. Тук и там Бък срещаше южни кучета, но повечето бяха от дивата полярна вълча порода. Всяка нощ, редовно, в девет, дванадесет и в три часа те подемаха нощната си песен, тайнствено и зловещо стенание, към което Бък с наслада се присъединяваше.
Когато Северното Сияние пламтеше с мразовития си блясък над главата или звездите танцуваха в небето от студ, а земята лежеше вкочанена и замръзнала под снежния си саван, човек би могъл да вземе тази песен на кучетата за предизвикателство, отправено към живота, само че тя звучеше миньорно, с проточени вопли и полуридания и беше по-скоро молба към живота, гласен израз на мъката на битието. Това бе стара песен, стара като целия им род — една от първите песни на младия свят в онези времена, когато песните са били скръбни. Тя бе пропита от горестта на неизброими поколения, тази жалба, която тъй странно вълнуваше Бък. Когато стенеше и ридаеше, той изливаше същата болка на живота, която в далечното минало е била болка на неговите прадеди, и необяснимия страх от студа и мрака, който и за тях е бил необясним страх. А това, че тя го вълнуваше, показваше пълнотата, с която се връщаше през вековете, прекарани край огън и под покрив, към суровите наченки на живота във вековете, породили този вой.
Седем дена след пристигането си в Доусън те се спуснаха по стръмния бряг край Казармата на Юконската пъртина и потеглиха към Дая и Солената вода. Перо носеше поща, още по-важна от онази, която беше докарал; освен това беше го обхванало желание да покаже какво се казва бързо пътуване и възнамеряваше да постави рекорд за тази година. Няколко неща му благоприятствуваха за това. През едноседмичната почивка кучетата бяха възстановили силите си и бяха в отлично състояние. Пъртината, която бяха направили на идване, беше утъпкана добре от други пътници, минали след тях. И нещо повече: полицията беше оставила на две-три места запаси от храна за кучетата и хора и той пътуваше без излишен товар.