На първия ден те стигнаха до Шестдесетте мили, което представляваше преход от петдесет мили; а зората на втория ден ги завари да се носят нагоре по Юкон, изминали голяма част от пътя до Пели. Но тази главоломна бързина струваше много грижи и ядове на Франсоа. Вдигнатият от Бък коварен бунт беше унищожил единството на впряга. Той вече не теглеше задружно, като едно куче. Поощрението, което получаваха от Бък, насърчаваше размирниците да вършат какви ли не дребни провинения. Шпиц вече не беше водач, от когото трябва много да се боят. Старото страхопочитание се изпари и те започнаха да си позволяват дори да оспорват неговата власт. Една вечер Пайк му открадна половин риба и я излапа под закрилата на Бък. Друга вечер Дъб и Джо се сбиха с Шпиц и се отърваха от заслуженото наказание. Дори и добродушният Били не беше вече толкова добродушен и не квичеше и наполовина толкова подкупващо, както в предишните дни. Бък никога не се приближаваше до Шпиц, без да изръмжи и заплашително да се наежи. Всъщност той се държеше, кажи-речи, като побойник и обичаше да се перчи под самия му нос.
Този упадък в дисциплината се отрази и върху отношенията на кучетата помежду им. Те се караха и спречкваха много по-често, отколкото в миналото, така че понякога станът се превръщаше в истинска лудница. Само Дейв и Солекс не бяха се променили, макар че бяха станали раздразнителни от безкрайните разправии. Франсоа изригваше чудновати непонятни ругатни, тупаше с крака в снега от безсилен гняв и си скубеше косите. Бичът му непрестанно свистеше над кучетата, но от това нямаше никаква полза. Щом се обърнеше гърбом, те започваха наново. Той подкрепваше Шпиц с бича си, а Бък подкрепваше останалите кучета. Франсоа знаеше, че зад всичките неприятности се крие Бък, а Бък разбираше, че той го знае, но беше твърде хитър, за да се остави още веднъж да го хванат на местопрестъплението. Той работеше добросъвестно във впряга, понеже трудът беше започнал да му доставя удоволствие, обаче още по-голямо удоволствие му доставяше да предизвика тихомълком спречкване между другарите си и да обърка хамутите.
Една вечер край устието на Такина, след вечеря, Дъб вдигна полярен заек, хвърли се отгоре му, но не можа да го хване. В следващата секунда целият впряг бясно го подгони. На стотина крачки от тях имаше стан на северозападната полиция с петдесет кучета, всичките от полярната порода, и те се присъединиха към преследването. Заекът хукна надолу по реката, сви по едно малко поточе и продължи Право нагоре по замръзналото му корито. Той тичаше леко по повърхността на снега, докато кучетата, всички до едно, пропадаха. Бък тичаше пред цялата глутница от шестдесет кучета, но не можеше да го настигне. Беше се изпънал при бягането и скимтеше от възбуда; великолепното му тяло скок след скок стремително се мяташе напред в белезникавата светлина на луната. И скок след скок, като някакво бледо мразовито видение, белият заек стремително се носеше пред нега.
Пробуждането на древните нагони, което в определени периоди прогонва хората от шумните градове в горите и полята, за да убиват живи същества с тласкани от химикали оловни топчета, жаждата за кръв, насладата да умъртвяват — всичко това бе завладяло Бък, само че беше безкрайно по-близко до неговата природа. Той летеше начело на глутницата, за да застигне дивото зверче, това живо месо, да го убие със собствените си зъби и да окъпе муцуната си чак до очите в топлата кръв.
Среща се такова увлечение, което представлява връхната точка на живота, над която животът не може повече да се издигне. Но парадоксът на битието е такъв, че това увлечение те обхваща, когато кипиш от живот, а то те кара съвсем да забравиш, че си жив. Това увлечение, тази забрава за съществуването, завладява човека на изкуството, когато изгаря в пламъците на вдъхновението; то обхваща войника, загубил сражението, но отказващ се от пощада в опиянението на боя; и то обхвана Бък, когато поведе глутницата, надал древния вълчи вой, подгонил тази жива храна, която бързо се носеше пред него в лунната светлина. Той беше се отдал на най-дълбоките пориви на своята природа, на пориви, надминаващи глъбините на тази природа, които го връщаха назад, в самите недра на времето. Той бе завладян от бликащия в него живот, от понеслата го вълна на битието, от неизмеримата радост, изпитвана с всеки отделен мускул, става и сухожилие, които твърдяха, че са твърде далеч от смъртта, че горят от стихиен устрем, преливащ в движение, понесло го възторжено напред под звездите по лицето на мъртвата неподвижна материя.
Но Шпиц, хладнокръвен и пресметлив дори в мигове на крайна възбуда, се отдели от глутницата и мина напреко през тясна ивица земя, около която поточето правеше дълъг завой. Бък не знаеше за това и когато обиколи извивката подир все още носещото се пред него бяло видение на заека, видя друг, по-голям бял призрак да скача от надвисналия бряг точно пред зверчето. Това беше Шпиц. Заекът не можа да извие настрана и когато белите зъби го хванаха във въздуха и му пречупиха гръбнака, той изписка високо, както би изпискал ранен човек. При този звук, викът на живото същество, сринало се от върха на живота в лапите на смъртта, цялата глутница зад Бък нададе див възторжен вой.