Бък не се обади. Той не се спря, а се изравни рамо до рамо с Шпиц и връхлетя отгоре му с такава сила, че дори не успя да го хване за гърлото. Те се претърколиха в рохкавия сняг. Шпиц скочи на крака толкова бързо, сякаш не беше падал, разкъса рамото на Бък и отскочи назад. Когато отстъпваше, за да намери по-здрава опора, зъбите му се сключиха на два пъти и изчаткаха като зъбците на стоманен капан, той притвори сгърчените си тънки устни и заръмжа.
В същия миг Бък разбра. Часът беше ударил. Борбата щеше да е до смърт. Докато се обикаляха един друг, ръмжеха с присвити уши и дебнеха удобния момент, Бък изпита чувството, че тази гледка му е позната. Той като че ли си спомняше всичко това — побелялата гора и земя, лунната светлина и опиянението на боя. Над белотата и безмълвието тежеше призрачно спокойствие. Не се усещаше ни най-лек полъх — нищо не се помръдваше, нито един лист не потрепваше и бялата пара от дъха на кучетата се вдигаше, бавно и мудно в мразовития въздух. Те бяха бързо видели сметката на заека, тези кучета, които бяха по-скоро зле опитомени вълци, и сега ги бяха заобиколили в очакване. Те също мълчаха, само очите им бляскаха и парата от дъха им бавно се издигаше нагоре. За Бък нямаше нищо ново или странно в тази гледка от древните времена. Сякаш винаги е било така, сякаш това бе в реда на нещата.
Шпиц беше опитен боец. От Шпицберген през Арктика по цяла Канада и Безплодната земя беше устоявал срещу какви ли не кучета и сполучвал да ги подчини на волята си. Яростта го ожесточаваше, но никога не го заслепяваше. Обладан от страстта да къса и унищожава, той никога не забравяше, че противникът му е обладан от същата страст да къса и унищожава. Той никога не връхлиташе, преди да се приготви да посрещне връхлетяване; никога не нападаше, преди да осигури успеха на нападението си.
Напразно се мъчеше Бък да забие зъби във врата на голямото бяло куче. Всеки път, когато посягаше да го захапе на по-меко място, пред него се изпречваше зиналата уста на Шпиц. Зъби се удряха в зъби, устните им бяха разкъсани и кървяха и Бък все не сполучваше да сломи съпротивата на врага. Тогава той се разгорещи и зашемети Шпиц с вихър от светкавични нападения. Пак и пак се устремяваше той към снежнобялото гърло, където животът туптеше близо до повърхността, и всеки път Шпиц го захапваше и отскачаше. Тогава Бък започна да се хвърля уж към гърлото, но изведнъж дръпваше глава, извиваше настрана и като стенобитна машина забиваше рамото си в рамото на Шпиц, за да го събори. Но вместо това всеки път Шпиц впиваше зъби в рамото на Бък и леко отскачаше назад.
Шпиц беше непокътнат, докато Бък се обливаше с кръв и не можеше да поеме дъх. Двубоят започваше да става безпощаден. А през цялото това време смълчаният вълчи кръг чакаше, за да довърши победеното куче. Когато Бък се запъхтя. Шпиц започна да се нахвърля така, че той едва можеше да се задържи на крака. Веднъж Бък залитна и целият кръг от шестдесет кучета се надигна, но той се изправи, кажи-речи, още във въздуха и кръгът отново клекна и зачака.
Обаче Бък притежаваше едно качество, което води към величие — въображение. Той се биеше по повелята на нагона, но можеше да се бие и с разума си. Той се спусна така, като че ли за да приложи същия удар с рамото, ала в сетния миг се сниши до снега и посегна напред. Зъбите му се впиха в левия преден крак на Шпиц. Чу се хрущене на счупена кост и бялото куче се изправи насреща му на три крака. Три пъти се опита Бък да го събори, после повтори хватката и счупи десния преден крак. Въпреки болката и безпомощността си. Шпиц бясно се мъчеше да се задържи на крака. Той виждаше безмълвния кръг от пламтящи очи, оплезени езици и вдигаща се нагоре сребриста пара от дъха, да се стеснява около него, както беше виждал подобни кръгове да се стесняват около победени противници в миналото. Само че този път победеният беше той.
Положението му беше безнадеждно. Бък беше неумолим. Милостта е нещо, което подхожда за по-мек климат. Той се готвеше за последния удар. Кръгът се беше стеснил така, че той усещаше дъха на полудивите кучета на хълбоците си. Той ги виждаше оттатък Шпиц и от двете си страни, приклекнали, готови за скок, впили очи в него. Като че ли настъпи пауза. Всички кучета бяха-неподвижни, сякаш вкаменени. Само Шпиц трепереше, целият настръхнал, налиташе насам и натам и ръмжеше със страхотна закана, като че ли искаше да уплаши наближаващата смърт. Тогава Бък се хвърли напред и се дръпна назад; но при този скок най-после рамото му се удари в рамото на Шпиц. Тъмният кръг се превърна в точка върху озарения от луната сняг и Шпиц изчезна от погледа. Бък стоеше и гледаше — той бе надделелият победител, възтържествувалият първобитен звяр, който беше убил и изпитал сладостта на убиването.