IV
КОЙ СПЕЧЕЛИ ПЪРВЕНСТВОТО
— Е? Какво ти казал? Не бил ли прав, когато аз казал, че в тоя Бък се крият два дявола!
Това бяха думите на Франсоа на другата сутрин, когато откри, че Шпиц е изчезнал, а Бък е покрит с рани. Той го доведе при огъня и на тази светлина показа раните.
— Той Шпиц се било като сатана — каза Перо, след като разгледа раздраните и разкъсани места.
— А тоя Бък се било зарад двама сатани — отговори Франсоа. — Но сега пътуваме бързо. Няма Шпиц, няма разправии, положително.
Докато Перо вдигаше стана и товареше шейната, Франсоа се залови да впряга кучетата. Бък побърза да застане на мястото, което се падаше на Шпиц като водач; обаче Франсоа не го забеляза и сложи на заветното място Солекс. По негово мнение Солекс щеше да води впряга най-добре. Вбесен, Бък се нахвърли върху Солекс, прогони го и застана на неговото място.
— Е, е? — възкликна Франсоа и развеселено се плесна по бедрата. — Виж го ти тоя Бък! Той убило тоя Шпиц и сега мисли, ще вземе длъжността му.
— Махай се, марш! — извика той, но Бък не се помръдна.
Той хвана Бък за врата, макар че кучето заканително заръмжа, замъкна го настрана и пак сложи отпред Солекс. Това не се хареса на стария пес и той недвусмислено показа, че го е страх от Бък. Франсоа държеше на своето, но щом се обърна гърбом, Бък отново избута Солекс, който съвсем не прояви нежелание да се дръпне.
Франсоа се ядоса.
— Ей сега тебе науча, да те вземат мътните! — извика той и след малко дойде с тежка тояга в ръка.
Бък си спомни за човека с червената фланела, бавно отстъпи и не се опита да се нахвърли, когато Солекс бе пак впрегнат отпред, но обикаляше извън обсега на тоягата и ръмжеше от обида и гняв; през цялото това време той не сваляше очи от тоягата, за да може да отбегне удара, ако Франсоа го замери с нея, защото знаеше вече какво се прави с тояга.
Франсоа си гледаше работата и повика Бък, когато беше готов да го запретне на старото му място пред Дейв. Бък се дръпна две-три крачки назад. Франсоа пристъпи към него, но той пак отстъпи. След като това се повтори няколко пъти, Франсоа хвърли настрана тоягата, понеже реши, че Бък се страхува да не яде бой. Обаче Бък открито се бунтуваше. Той искаше не да се спаси от бой, а да получи мястото на водача. То му принадлежеше по право. Беше го извоювал и нямаше да се задоволи с по-малко.
Перо се притече на помощ. Двамата с Франсоа го гониха, кажи-речи, цял час. Замерваха го с тояги. Бък се изплъзваше. Псуваха и него, и всичките му прародители, и семето му до най-далечни бъдни поколения и всеки косъм от тялото му, всяка капка кръв в жилите му, а Бък отговаряше на псувните с ръмжене и се пазеше да не им падне в ръцете. Не се опитваше да избяга, а обикаляше стана отдалече и недвусмислено показваше, че щом желанието му бъде изпълнено, ще дойде и ще бъде послушен.
Франсоа седна и се почеса по главата. Перо погледна часовника си и изруга. Времето летеше, трябваше да бъдат на път от преди един час. Франсоа пак се почеса по темето. Той поклати глава и глупаво се ухили на куриера, който сви рамене в знак на това, че са претърпели поражение. Тогава Франсоа отиде при Солекс и повика Бък. Бък се засмя, както се смеят кучетата, но не се приближи. Франсоа разпрегна Солекс и го сложи на старото му място. Кучетата стояха впрегнати в шейната в дълга редица, готови за път. За Бък нямаше друго място освен отпред. Франсоа го повика отново и Бък пак се засмя, но не дойде при него.
— Хвърли тоягата — заповяда Перо.
Франсоа се подчини и тогава Бък дотича, тържествуващо засмян, и застана на свободното място начело на впряга. Сложиха му хамутите, откъртиха замръзналата шейна, двамата мъже се спуснаха тичешком напред и те излязоха на пъртината по реката.
Колкото и висока оценка да беше дал на Бък по-рано с неговите два дявола, в самото начало на деня Франсоа разбра, че беше го подценил. Още от първия миг Бък пое задълженията на водача и там, където се искаше съобразителност, където трябваше бързо да се мисли и бързо да се действува, доказа, че превъзхожда дори и Шпиц, равен на когото Франсоа никога не беше виждал.