Обаче най-много се отличаваше Бък с умението да налага своята воля и да кара другарите си да я изпълняват. Дейв и Солекс нямаха нищо против новия водач. Това не им влизаше в работата. Тяхната работа беше да се трудят, да теглят с всички сили шейната. Щом никой не им се бъркаше, нищо друго не ги интересуваше. Те бяха съгласни да ги води дори и добродушният Били, стига да поддържа реда. Обаче другите кучета от впряга бяха се разпуснали през последните дни от живота на Шпиц и много се изненадаха сега, когато Бък се залови здравата да ги вкара в пътя.
Пайк, който беше впрегнат зад Бък и никога не опъваше каиша повече, отколкото бе абсолютно необходимо, на бърза ръка си изпати няколко пъти зарад мързела си и преди да изтече първият ден, започна да тегли, както не беше теглил никога през целия си живот. Още първата вечер навъсеният Джо бе хубавичко наказан — нещо, което Шпиц никога не беше успял да направи. Бък просто го смачка с тежестта на тялото си и го хапа, докато той не спря да се зъби и заквича за милост.
Общият дух на впряга незабавно се подобри. Те заработиха задружно, както едно време, и препускаха като едно куче. На праговете Ринк Рапидс бяха добавени още две местни полярни кучета, Тик и Куна, и Франсоа така се учуди от бързината, с която Бък ги накара да го слушат, че не можеше да си поеме дъх.
— Никога не е било куче като тоя Бък! — възкликна той. — Не, никога! Дяволите да ме вземат, ако не струва хиляда долара! А? Какво ще каже ти, Перо?
И Перо кимна с глава. Той вече бе надминал рекордната бързина и печелеше все повече време от ден на ден. Пъртината беше в прекрасно състояние, добре утъпкана и твърда, не беше валяло и нямаше нужда да се бори с пресен сняг. Не беше и прекалено студено. Температурата бе спаднала на четиридесет и пет градуса под нулата и не се промени през цялото пътуване. Двамата мъже един по един ту се возеха, ту тичаха, а кучетата непрекъснато препускаха напред и спираха за почивка много нарядко.
Тридесетмилевата река беше покрита с доста як лед и на връщане изминаха за един ден толкова, колкото бяха изминали за десет на идване. В един преход те пробягаха шестдесет мили от края на езерото Льо Барж до праговете на Белия кон. По Марш, Тагиш и Бенет (седемдесет мили път по езера) те летяха с такава скорост, че този, чийто ред беше да тича, трябваше да се оставя да го влачат на въже зад шейната. А на последната вечер от втората седмица превалиха Белия проход и заслизаха към морския бряг и светлините на Скагуей и на корабите замъждукаха в краката им.
Това бе рекордно пътуване. В течение на четиринадесет дни бяха изминали средно по четиридесет мили дневно. Три дена наред Перо и Франсоа се пъчеха нагоре-надолу по главната улица на Скагуей, всички ги отрупваха с покани да ги почерпят по чашка, а впрягът бе непрекъснато заобиколен от възторжена тълпа любители и познавачи на кучета. След това трима-четирима злосторници от Запад се опитаха да оберат града, бяха надупчени на решето с куршуми зарад геройствата си и интересът на обществото се насочи към новите кумири. После пристигнаха правителствени нареждания. Франсоа повика Бък, стисна го в прегръдките си, заплака над него. А след това той вече не видя Франсоа и Перо. Както и други хора, те изчезнаха завинаги от живота на Бък.
Бък и другарите му минаха в ръцете на един шотландски мулат и заедно с десетина други впряга потегли обратно по уморителния път към Доусън. Сега те не препускаха леко, нито с рекордна бързина, а се напъваха с всички сили, всеки ден с тежък товар на гърба си, защото това бе пощенски керван — те носеха вести от света на хората, които търсеха злато в сянката на Северния полюс.
Това не беше по вкуса на Бък, но той вършеше работата си добре, гордееше се с нея, както Дейв и Солекс, и следеше другарите си, независимо от това, дали се гордееха с нея, или не, да я вършат добросъвестно. Това бе еднообразен живот, който протичаше с точността на някаква машина. Всеки ден по нищо не се отличаваше от другите. Готвачите ставаха в определено време всяка сутрин, палеха се огньове, всички закусваха. После, докато едни вдигаха стана, други впрягаха кучетата и те потегляха горе-долу един час преди здрача, предвестника на зората. Вечерта спираха за нощувка. Едни опъваха палатките, други сечеха дърва за огъня и борови клони за леглата, а трети носеха вода или лед за готвачите. После хранеха кучетата. За тях това бе единственото важно събитие през деня, макар че беше хубаво, след като си изядеш рибата, да поскиташ някой и друг час с другите кучета, които бяха повече от стотина. Между тях имаше свирепи побойници, но след три сбивания с най-свирепите Бък се наложи дотолкова, че стигаше да настръхне и да се озъби, за да се махнат от пътя му.