Може би най-много Бък обичаше да лежи край огъня, подвил задните си крака, изтегнал предните и вдигнал глава, замечтано да примига срещу пламъците. Понякога си мислеше за голямата къща на съдията Милър в огряната от слънце долина Санта Клара, за циментовия плувен басейн, за Изабел, мексиканското куче без козина, и за Тутс; японския мопс; но по-често си спомняше за Човека с червената фланела, смъртта на Кърли, голямата битка с Шпиц и за хубавите неща, които е ял някога или които би искал да яде. Той не тъгуваше за родното си място. Слънчевата страна бе смътна и далечна и тези спомени не Го вълнуваха. Много по-властно го завладяваха спомените за наследеното минало, които караха никога невидени по-рано неща да изглеждат познати; нагоните (които не бяха нищо друго освен превърнали се в навици спомени за неговите прадеди), загубили силата си в него в по-късни и още по-късни дни, заговориха и се съживиха отново.
Понякога, като седеше клекнал там и замечтано примигваше срещу пламъците, започваше да му се струва, че това са пламъци на друг огън и че като седи клекнал край този друг огън, вижда пред себе си друг човек, който не прилича на мулата готвач. Този друг човек има по-къси крака и по-дълги ръце, с мишци, които са по-скоро жилести и възлести, отколкото закръглени и издути. Косата на този човек е дълга и сплъстена, а главата, без чело, извива под косата назад още от самите очи. Той издава някакви странни звуци, много се страхува от тъмнината, непрекъснато се взира в нея и в ръката, която виси чак някъде между коляното и петата, стиска тояга с вързан на края й тежък камък. Той е почти гол, само една окъсана и опърлена от огъня кожа закрива част от гърба му, но по тялото му има много косми. На някои места, по гърдите и рамената, по външната страна на ръцете и бедрата, те са се сплъстили, кажи-речи, в гъста козина. Той не стои изправен, снагата му е наведена напред от хълбоците нагоре, а краката — присвити в колената. Тялото му се отличава с някаква особена гъвкавост, почти котешка пъргавина и напрегната бдителност, като у онези, които живеят във вечен страх от видими и невидими неща.
Друг път този космат човек седеше свит до огъня, стиснал глава между краката, и спеше. В такива случаи лактите му бяха облегнати на колената, а рунтавите ръце сключени над главата, сякаш за да го запазят от дъжд. А отвъд този огън, в заобикалящия го мрак, Бък виждаше да блещукат много въгленчета, две по две, винаги две по две, и знаеше, че това са очи на големи хищни зверове. И чуваше прашенето на храстите, когато те си пробиваха път през тях, чуваше ги да се обаждат в нощта. И когато се унасяше там, край брега на Юкон, и мързеливо примигаше срещу огъня, тези звуци и видения от някакъв друг свит караха козината му да се наежва на гърба, да Щръква на раменете и врата, той започваше тихо и потиснато да скимти или глухо да ръмжи и мулатът готвач му подвикваше: „Хей, Бък събуди се!“ Тогава другият свят изчезваше, действителният свят изникваше пред очите му и той се изправяше, прозяваше се и се протягаше, сякаш беше спал.
Пътуването с претоварената с поща шейна беше трудно и тежката работа ги изтощаваше. Те бяха измършавели, състоянието им бе плачевно, когато стигнаха в Доусън, и се налагаше да си починат десетина дни или поне една седмица. Но след два дена те се спуснаха по брега на Юкон край Казармите, натоварени с писма за външния свят. Кучетата бяха уморени, хората роптаеха, а отгоре на това всеки ден валеше сняг; Това значеше мека пъртина, по-голямо триене на плазовете и повече напъване за кучетата; въпреки това хората се държаха добре от начало до край и правеха всичко, каквото можеха, за да помогнат на животните.
Всяка вечер първата им грижа бяха кучетата. Преди да се нахранят хората, даваха храна на кучетата и никой не се вмъкваше в спалния си чувал, преди да прегледа краката на своя впряг. И все пак силите им се топяха. От началото на зимата бяха пропътували хиляда и осемстотин мили и по целия този уморителен път бяха, влачили шейни, а хиляда и осемстотин мили могат да съсипят здравето и на най-издръжливото куче. Бък се държеше, караше другарите си добре да си вършат работата и поддържаше дисциплината, макар че и сам той беше много уморен. Били квичеше и скимтеше насън редовно всяка нощ. Джо беше по-кисел от всякога, а Солекс не оставяше никой да се доближи до него не само откъм сляпото, но и откъм здравото око.
Ала най-много от всички страдаше Дейв. Нещо не беше наред с него. Той стана по-мрачен и раздразнителен: когато керванът спираше за нощувка, веднага си правеше гнездо и трябваше да го хранят там. Щом го разпрегнеха, той лягаше и не се изправяше на крака, докато не станеше време за впрягане сутринта. Понякога на път, когато хамутите го дръпваха внезапно при спиране, той изскимтяваше от болка. Човекът, който караше тяхната шейна, го прегледа, но не можа нищо да открие. Всички се заинтересуваха от неговия случай. Обсъждаха го, когато се хранеха и когато пушеха последната лула, преди да си легнат, а една вечер устроиха консилиум. Дейв бе донесен от гнездото му при огъня и всички го натискаха и мушкаха, докато не започна да квичи. Мъчеше го някаква вътрешна болка, но те не можаха да открият счупени кости, не можаха да установят нищо.