Докато стигнаха до Касиарската плитчина, Дейв толкова отслабна, че непрекъснато падаше във впряга. Шотландският мелез заповяда да спрат, разпрегна го и сложи на мястото му на теглач следващото куче, Солекс. Мисълта му беше да даде почивка на Дейв, като го остави да тича свободно след шейната. Колкото и да беше болен, Дейв не искаше да го махнат, сумтеше и ръмжеше, докато сваляха от него хамутите, и съкрушено заскимтя, когато видя Солекс на мястото, което беше заемал и на което беше работил толкова дълго. Гордостта му на впрегатно куче бе накърнена и макар да бе смъртно болен, не можеше да понесе друго куче да върши неговата работа.
Когато шейната потегли, Дейв с усилие затича по мекия сняг, край утъпканата пъртина; той хапеше Солекс, нахвърляше се и се мъчеше да го изблъска на мекия сняг от другата страна, стремеше се да скочи в хамутите между него и шейната и през цялото време скимтеше и джафкаше, и квичеше от яд и болка. Шотландският мелез се опита да го отпъди с бич, но Дейв не обръщаше внимание на жегващите го удари, а мелезът нямаше сърце да удря по-силно. Дейв отказваше да тича спокойно зад шейната, по лекия път, и продължи да пори мекия сняг край пъртината, където бе най-трудно да се тича, докато не се изтощи. Тогава той падна, остана да лежи, където бе паднал, и нададе жаловит вой, когато дългият керван от шейни се изниза край него.
С последните останали му сили той закрета след тях, докато керванът не спря пак; тогава Дейв се дотътра край другите шейни при своята и спря до Солекс. Водачът на шейната се върна малко назад, за да си запали лулата от съседа. После подкара отново кучетата. Те се втурнаха по пъртината необикновено леко, без всякакво усилие; смутено обърнаха глава и изненадано стряха. Водачът също се изненада: шейната не се беше помръднала. Той повика другарите си да видят какво се беше случило: Дейв бе прегризал двата теглича на Солекс и застанал точно пред шейната, на старото си място.
Той умоляваше с очите си да го оставят там. Водачът на шейната се озадачи. Другарите му заговориха за това, как едно куче може да умре от мъка, когато не му дават да върши работата, която го убива, и взеха да си припомнят за известни на тях случаи, в които кучета, твърде стари за влачене на шейна или болни, умирали, когато ги махали от впряга. Според тях, понеже Дейв щял, все едно, да умре, би било проява на милосърдие да го оставят да умре впрегнат в шейната, доволен и с леко сърце. Затова пак го запретнаха и той гордо пое напред, както го бе правил досега, макар че неведнъж неволно изскимтяваше от пристъпа на вътрешната си болка. На няколко пъти той падаше и кучетата го влачеха в хамутите, а веднъж шейната мина през него така, че окуця с единия си заден крак.
Но той издържа, докато керванът спря на стан и водачът го настани до огъня. Сутринта Дейв бе толкова слаб, че не можеше да пътува нататък. Когато започнаха да впрягат, помъчи се да се примъкне до своя водач. С невероятно усилие той се изправи, залитна и падна. Тогава бавно запълзя по корем напред към мястото, където слагаха хамутите на другарите му. Той протягаше предните си крака и с придръпване придвижваше напред тялото си, пак протягаше предните крака и пак се придръпваше мъничко напред. Силите му го напускаха и другарите му го видяха за последен път, прострян на снега, да се задъхва и да се мъчи да тръгне подир тях. Но печалният му вой продължаваше да долита до тях, докато не се скриха от погледа зад крайбрежната гора.
Там керванът спря. Шотландският мелез бавно се върна по стъпките си в напуснатия от тях стан. Хората се смълчаха. Екна револверен изстрел. Мелезът припряно се върна. Заплющяха бичовете, весело задрънкаха звънчетата, шейните се понесоха по пъртината, но Бък разбра, Пък и всички кучета разбраха какво се беше разиграло зад крайбрежната ивица дървета.