В паметната вечер на предателството, извършено от Манюел, съдията имаше събрание в Дружеството на лозарите, а момчетата бяха заети с основаването на спортен клуб. Никой не ги видя, когато двамата се запътиха през овощната градина, както си представяше Бък, на обикновена разходка. И никой с изключение на един-единствен човек не ги видя, когато дойдоха на малката спирка, позната под името Коледж парк, където влаковете спираха само по желание на пътниците. Този човек поприказва с Манюел, след това зазвънтяха пари, които единият брои на другия.
— Можеше да опаковаш стоката, преди да я предадеш — навъсено рече непознатият; тогава Манюел върза около врата на Бък, под нашийника, късо дебело въже, свито одве.
— Усучи го и той няма да може да диша — каза Манюел и непознатият изсумтя нещо в знак на съгласие.
Бък прие въжето със спокойно достойнство. Разбира се, това беше нещо необичайно, но той беше се научил да има вяра в хората, които познаваше, и да признава, че го превъзхождат по ум. Обаче когато краищата на въжето преминаха в ръцете на непознатия, Бък заплашително изръмжа. Просто даде израз на недоволството си, убеден в своята гордост, че този израз бе равен на заповед. Но за негова изненада въжето се стегна около врата му и му пресече дъха. В пристъп на гняв Бък се нахвърли върху човека, който го посрещна във въздуха, сграбчи го силно за гърлото и със сръчно движение го събори по гръб. След това въжето продължи безмилостно да се стяга, докато Бък бясно се бореше с оплезен език и безсилно задъхващи се мощни гърди. Никога през целия му живот не бяха постъпвали с него толкова подло и никога през целия си живот не е бил така ядосан. Ала силите му изневериха, очите се изцъклиха и той вече не съзнаваше нищо, когато на влака бе даден знак да спре и двамата мъже го хвърлиха във фургона.
Когато дойде на себе си, Бък смътно усети, че го боли езикът и че той се люшка в някакво превозно средство. Дрезгавата локомотивна свирка, която изпищя на някакъв кръстопът, му подсказа къде се намира. Беше пътувал твърде често със съдията и му бе добре известно усещането, свързано с возенето във фургон. Той отвори очи и в тях пламна необузданият гняв на отвлечен цар. Човекът бързо посегна към гърлото му, но Бък го изпревари. Челюстите му се впиха в ръката и не я пуснаха, докато, полуудушен, не загуби още веднъж съзнание.
— Да, прихващат го — каза човекът и скри разранената си ръка от багажния чиновник, привлечен от шума на борбата. — Господарят ме изпрати да го заведа във Фриско. Там имало някакъв прочут кучешки лекар, който смятал, че ще го излекува.
За пропътуваната нощ човекът разказа с цялото си красноречие в малка барака зад една кръчма край пристанището на Сан Франциско.
— От цялата работа печеля само една петдесетачка — оплакваше се той; — и не бих го направил още веднъж и за хиляда долара в брой.
Ръката му беше вързана с кървава носна кърпа, а десният крачол на панталоните — разкъсан от коляното до глезена.
— А колко ти взе оня нехранимайко? — поиска да знае кръчмарят.
— Стотак — гласеше отговорът. — Не искаше да вземе нито цент по-малко, господ да ми е свидетел.
— Това прави сто и петдесет — пресметна кръчмарят; — и човек да не съм, ако кучето не си струва парите.
Крадецът свали кървавата превръзка и погледна разкъсаната си ръка:
— Ако не ме хване бяс…
— То ще е, защото от рождение ти е било съдено да бъдеш обесен — засмя се кръчмарят. — Я помогни малко, преди да се пръждосаш — додаде той.
Зашеметен, страдащ от нетърпима болка в гърлото и езика, полумъртъв от удушване, Бък се опита да се съпротивява на мъчителите си. Но те го събаряха и душаха всеки път, докато не сполучиха да разрежат с пила тежкия меден нашийник на врата му. След това махнаха въжето и го хвърлиха в приличащ на клетка сандък.
Бък остана да лежи там до края на тази тежка нощ, затаил своя гняв и наранена гордост. Той не можеше да разбере какво значи всичко това. Какво искат те от него, тези чужди хора? Защо го държат затворен в този тесен сандък? Не знаеше защо, но се чувствуваше потиснат от смътно предчувствие за надвиснала над него беда. На няколко пъти през нощта, когато вратата на бараката се отваряше с трясък, той скачаше на крака с надеждата да види съдията или поне момчетата. Но всеки път виждаше в мъждивата светлина на лоена свещ да надзърта към него дебелото лице на кръчмаря. И всеки път радостният лай, който се надигаше в гърлото на Бък, се превръщаше в свирепо ръмжене.