V
ТЕГЛАТА НА ХАМУТИТЕ И ПЪРТИНАТА
Тридесет дена след като напусна Доусън керванът с пощата за Солената вода начело с Бък и неговите другари пристигна в Скагуей. Те бяха в окаяно състояние, измъчени и изтощени. От сто и четиридесетте паунда, които бе тежал Бък, бяха останали само сто и петнадесет. В сравнение с него другарите му, макар и по-леки по начало, бяха отслабнали още повече. Симулантът Пайк, който през изпълнения си с измами живот бе често сполучливо заблуждавал, че го боли крак, сега куцаше без преструвка. Солекс беше също окуцял, а Дъб се измъчваше от болки в навехнатото си рамо.
Краката на всички бяха ужасно набити. Бяха загубили цялата си гъвкавост и пъргавина. Лапите стъпваха така тежко на пъртината, че телата им се раздрусваха и умората от изминатия през деня път се удвояваше. Нямаше им нищо друго освен това, че бяха смъртно уморени. Това не беше смъртната умора, настъпила след краткотрайно пресилване, от която можеш да се съвземеш за няколко часа; това беше смъртната умора, която идва с бавното и продължително стопяване на жизнената енергия през дълги месеци тежък труд. Те вече не бяха в състояние да се възстановят, нямаха никакъв запас от сили, на който да разчитат. Те бяха изразходвани докрай, до сетна капка. Всеки мускул, всяко влакънце, всяка клетка бе уморена, смъртно уморена. И имаше защо. За по-малко от пет месеца бяха пропътували две хиляди и петстотин мили, а при изминаването на последните хиляда и осемстотин бяха почивали само пет дена. Когато пристигнаха в Скагуей, явно едва се държеха на краката си. Те, кажи-речи, не можеха да опънат тегличите, а по надолнищата с мъка успяваха да се запазят от летящата подир тях шейна.
— Хайде, мъш, нещастни куци гадинки! — подканваше ги водачът, когато се затътраха по главната улица на Скагуей. — Това е краят. Сега получим дълга почивка? А? Непременно. Дълга-дълга почивка.
Хората с увереност се надяваха на продължителен престой. Самите те бяха минали хиляда и двеста мили с два дена почивка и здравият разум и човешката справедливост подсказваха, че са заслужили малко и да помързелуват. Оаче мъжете, втурнали се към Клондайк, бяха толкова много и толкова много бяха любимите, жените и роднините, които не бяха ги последвали, че купищата писма започнаха да заприличват на алпийски върхове; освен това имаше и нареждания от началството. Негодните за път кучета трябваше да се заменят с нови впрягове от компанията „Хъдзънов залив“. От негодните трябваше да се отърват, а понеже доларите са много по-ценни от кучета, трябваше да ги продадат.
Минаха три дена и за това време Бък и другарите му разбраха колко много са уморени и изтощени. После, сутринта на четвъртия ден, двама мъже от Щатите дойдоха и ги купиха на безценица заедно с хамутите. Мъжете се наричаха един другиго Хал и Чарлз. Чарлз беше човек на средна възраст, със светла кожа, слаби сълзящи очи и войнствено засукани щръкнали мустаци, които прикриваха безволево отпуснати устни. Хал бе младеж на деветнадесет или двадесет години, с голям револвер „Колт“ и ловджийски нож, втъкнати в патронташ, натъпкан с патрони. Този патронташ беше най-забележителното нещо у него. Той говореше за неговата неопитност — крещяща, неописуема неопитност. И двамата мъже явно не подхождаха за това място, а защо такива като тях дръзват да търсят приключения на Север, е една от онези загадки в живота, които не се поддават на обяснение.
Бък чу пазарлъците, видя пари да минават от ръка в ръка между единия мъж и правителствения агент и разбра, че шотландският мелез и хората от пощенския керван ще изчезнат от живота му по стъпките на Перо и Франсоа и на всички други, изчезнали преди тях. Когато закараха Бък и другарите му при новите собственици, Бък видя разтурен и занемарен стан, наполовина опъната палатка, немити чинии, пълно безредие; видя и една жена. Мъжете я наричаха Мерцедес. Тя беше съпруга на Чарлз и сестра на Хал — чудесен семеен кръг.
Обладан от лоши предчувствия, Бък ги наблюдаваше как свалят палатката и товарят шейната. Те вършеха всичко с големи усилия, но без всякакъв похват. Палатката свиха в неугледен вързоп, три пъти по-голям, отколкото би трябвало да бъде. Тенекиените чинии прибраха неумити. Мерцедес непрекъснато се въртеше, пречеше на мъжете и без да млъкне, правеше бележки и даваше съвети. Когато те сложиха чувала с дрехите на предния край на шейната, тя изрази мнението, че трябва да го сложат отзад, а когато го сложиха отзад и затрупаха с един-два други вързопа, откри забравени вещи, които не могло да се приберат никъде другаде освен в същия този чувал, и те го разтовариха пак.
Трима мъже, излезли от съседна палатка, ги наблюдаваха, подсмиваха се и си намигаха един на друг.