— Одеяла за цял хотел — подхвърли един от мъжете, които се смееха и им помагаха. — Дори и половината са прекалено много; махнете ги. Оставете тая палатка и всичките тия чинии — кой ли пък ще ги мие? Боже господи, да не мислите, че пътувате със спален вагон?
И тъй продължаваше неумолимото отделяне на всичко излишно. Мерцедес се разплака, когато чувалите с дрехите й бяха стоварени на земята и опразнени парче по парче. Тя плачеше изобщо и поотделно за всяка изхвърлена вещ. Сключила ръце около колената си, тя се люшкаше назад-напред, обзета от отчаяние, кълнеше се, че няма да се помръдне дори и зарад десет такива като Чарлз, умоляваше всички и всичко, докато най-после избърса очи и се залови да изхвърля и такива части от облеклото, без които не би могла да мине. И като се разгорещи, след като свърши със собствените си неща, нахвърли се и върху вещите на своите мъже и ги помете като вихрушка.
Когато това се свърши, снаряжението, макар и намалено наполовина, все още представляваше огромен куп. Вечерта Чарлз и Хал отидоха в града и купиха шест докарани от Юг кучета. Като ги прибавиха към шестте от първоначалния впряг и Тик и Куна, полярните кучета, купени на праговете Ринг Рапидс при рекордното пътуване, впрягът нарасна на четиринадесет кучета. Обаче докараните от Юг кучета, при все че са били обучавани след пристигането си, не бяха кой знае каква придобивка. Три от тях бяха пойнтери с гладка козина, едно от нюфъндландска порода, а останалите две — някакви неподдаващи се на определение мелези. Те като че ли нищо не знаеха, тези новаци. Бък и другарите му ги гледаха с презрение и при все че Бък много скоро( ги научи да си знаят мястото и какво не бива да правят, не можеше да ги научи какво трябва да правят. Не им се харесаха хамутите и пъртината. С изключение на двата мелеза те бяха сащисани и смазани от чуждата им сурова обстановка, в която се бяха намерили, и от жестоките обноски. Двата мелеза бяха останали съвсем без душа; единственото нещо, което можеше да се смаже у тях, бяха кокалите им.
С тези за нищо негодни и окаяни нови кучета и със стария впряг, изтощен от двете хиляди и петстотин мили непрекъснат път, изгледите бяха далече от розови. Двамата мъже обаче бяха много весели. Дори бяха горди. Това се казва широк размах — четиринадесет кучета! Бяха виждали други шейни да потеглят през Прохода към Доусън или да пристигат от Доусън, но не бяха видели шейна с толкова много кучета. В самото естество на пътуването из Арктика се криеше основание, поради което не бива четиринадесет кучета да теглят една шейна, и това основание беше, че една шейна не може да носи храна за четиринадесет кучета. Но Чарлз и Хал не го знаеха. Те бяха пресметнали цялото си пътуване с молив: толкова храна на куче, толкова кучета, толкова дни, ясно и разбрано. Мерцедес надничаше през рамената им и дълбокомислено кимаше — всичко бе толкова просто!
Късно на другата сутрин Бък поведе дългия впряг нагоре по улицата. В целия им вид нямаше следа от бодрост, на Бък и другарите му не бяха останали нито сили, нито желание да теглят шейната. Те тръгнаха смъртно уморени. Четири пъти Бък беше изминал разстоянието между Солената вода и Доусън и съзнанието, че измъчен и капнал, трябва отново да потегли по същия път, го ожесточаваше. Работата не му беше присърце, нито беше присърце на кой да е от другарите му. Докараните от Юг кучета бяха свити и уплашени, а местните нямаха вяра на господарите си.
Бък долавяше смътно, че не може да се осланя на тези двама мъже и жената. Те не умееха да правят нищо, а с течение на дните стана ясно, че не могат и да се научат. Те вършеха всичко през куп за грош, без да спазват ред или дисциплина. Губеха половината вечер, докато опънат някак палатката си, и половината сутрин, докато я приберат и натоварят на шейната пв такъв нескопосан начин, че целия ден след това трябваше да спират и да пререждат товара. Имаше дни, когато не изминаваха и десет мили. — Понякога не успяваха да тръгнат изобщо. И никога не сполучваха да изминат повече от половината разстояние, прието от мъжете за среден преход, когато бяха пресмятали колко храна да вземат за кучетата.
Щяха неизбежно да останат без храна за впряга. Но те сами ускоряваха настъпването на това положение, като ги хранеха прекомерно, и с това приближаваха деня, когато щеше да започне недохранването. Южните кучета, чиито стомаси не бяха научени от постоянното гладуване да извличат всичко от малкото, имаха неутолим апетит. А понеже и капналите полярни кучета теглеха много слабо, Хал реши, че общоприетата дажба е твърде малка. Той я удвои. Отгоре на всичко, когато Мерцедес със сълзи в хубавите си очи и треперещ глас не сполучваше да го предума да даде на кучетата още повече, тя крадеше риба от чувалите и ги хранеше скришом. Обаче това, от което имаха нужда Бък и полярните кучета, не беше храна, а почивка. И при все че пътуваха много бавно, тежкият товар, който влачеха, безмилостно изсмукваше силите им.