Сетне дойде недохранването. Един ден Хал откри, че са похарчили половината от храната за кучетата, а са изминали само четвърт от пътя и освен това, че с друга храна не могат да се сдобият срещу никакви пари Затова той намали дори и общоприетата дажба и се помъчи да увеличи дневния преход. Сестра му и зетят се съгласиха с него, но да изпълнят решението пречеше тежкият товар и собствената им некадърност. Да се дава по-малко храна беше много просто, но да се накара впрягът да тича по-бързо бе невъзможно, а това, че самите те нямат достатъчно воля да тръгват на път по-рано сутрин, не им позволяваше да пътуват по-дълго. Те не само че не умееха да се наложат на животните, но не можеха да се наложат и на самите себе си.
Пръв загина Дъб. Макар и да беше злополучен крадец, когото винаги залавяха и наказваха, той работеше съвестно. Състоянието на изкълченото му рамо, неизлекувано и неотпочинало, се влошаваше все повече и повече, докато най-сетне Хал го застреля с големия си револвер „Колт“. На Север се казва, че докарано отвън куче загива от гладна смърт, ако го сложат на установената дажба, тъй че на шестте южни кучета във впряга на Бък не оставаше нищо друго, освен да умрат, когато тази дажба бе намалена наполовина. Нюфъндландският пес падна пръв, трите пойнтера с гладка козина го-последваха, двата мелеза бяха по-упорити и не искаха да се разделят с живота, но накрая загинаха и те.
По това време тримата пътници бяха загубили цялата любезност и учтивост, присъщи на Юга. Лишено от своя чар и романтика, пътуването из Арктика се превърна за тях в действителност, твърде сурова за издръжливостта на двамата мъже и на жената) Мерцедес вече не окайваше кучетата, понеже бе прекалено много заета да окайва самата себе си и да се кара с мъжа си и брат си. Да се карат бе единственото нещо, което никога не Им омръзваше. Раздразнителността, причинена от техните несгоди, растеше заедно със самите несгоди, удвояваше се, надхвърляше ги. Чудното търпение по пъртината, пораждащо се у хора, които се трудят усърдно и страдат дълбоко, но въпреки това говорят благо и се държат мило, не се Породи у двамата мъже и у жената. У тях нямаше н помен от такова търпение. Бяха се схванали и се измъчваха от болки; боляха ги мишците, боляха ги костите, боляха ги дори и сърцата; поради това те станаха остри в приказките си и грубостите бяха първото, което им идваше на устата сутринта, и последното вечерта.
Чарлз и Хал се счепкваха помежду си, щом ги оставеше на мира Мерцедес. Всеки от тях бе дълбоко убеден, че върши повече от полагащия му се дял работа, и никой от двамата не пропускаше удобен случай да го изтъкне. Понякога Мерцедес вземаше страната на мъжа си, понякога — на брата си. Последицата от всичко това бе една прекрасна и безконечна семейна свада. Започваха например със спор кой да насече малко дърва за огъня (спор, който засягаше само Чарлз и Хал), но те веднага въвличаха в него всичките си други роднини, бащи, майки, чичовци, братовчеди, хора, които се намираха на хиляди мили разстояние, а някои не бяха и живи. Това, че възгледите на Хал върху изкуството или психологичните пиеси, които пишел вуйчо му, можеха да имат нещо общо с насичането на няколко дървета, не се поддава на разбиране; въпреки това кавгата можеше толкова лесно да се отклони в тази насока, колкото и да засегне политическите убеждения на Чарлз. А това, че дългият език на сестрата на Чарлз може да има нещо общо със запалването на огън на Юкон, беше понятно само за Мерцедес, която се спускаше в многословни излияния на тази тема, като не забравяше и няколко други неприятни черти, присъщи на семейството на мъжа й. Междувременно огънят оставаше незапален, палатката опъната наполовина, а кучетата ненахранени.
Мерцедес таеше в себе си особена обида — оскърбено женско достойнство. Тя беше хубава и изнежена, през целия живот с нея се бяха държали галантно. Обаче сегашните обноски на нейния мъж и брат бяха всичко друго освен галантни. Тя имаше обичай да се показва безпомощна. Те негодуваха. След такова посегателство върху онова, което смяташе за най-съществени права на своя пол, тя им отравяше живота. Мерцедес вече не мислеше за кучетата и понеже беше обидена и уморена, настояваше да се вози на шейната. Беше хубава и изнежена, но тежеше сто и двадесет паунда — солидничка „последна сламка“, добавена към товара, влачен от изнурените и изгладнели животни. Возеше се по цели дни, докато те падаха в хамутите и шейната се заковаваше на място. Чарлз и Хал я молеха да слезе и да тръгне пеша, убеждаваха я, умоляваха я, а тя в това време плачеше и додяваше на всевишния с описания на тяхната жестокост.