Веднъж те я свалиха от шейната насила. След това никога не го направиха пак. Тя отпусна мускулите на краката си като разглезено дете и седна на пъртината. Мъжете продължиха нататък, но Мерцедес не се помръдна. След като пропътуваха три мили, те разтовариха вещите си, върнаха се при нея и пак насила я сложиха на шейната.
Безпределността на собствената им мъка ги правеше безчувствени към страданията на животните. Хал поддържаше теорията (която прилагаше върху другите), че човек трябва да се калява. Той започна да я проповядва на сестра си и на зетя, претърпя несполука с тях и започна да я набива в главата на кучетата с тояга. При Петте пръста храната на кучетата се свърши и една беззъба стара индианка предложи да им продаде няколко паунда замръзнала конска кожа срещу револвера „Колт“, който правеше компания на големия ловджийски нож, затъкнат в колана на Хал. Тази кожа е представлявала лош заместител на храна дори и когато е била току-що одрана от умрелите от глад коне на скотовъдците преди шест месеца. Сега, в замръзнало състояние, тя повече приличаше на ивици поцинкована ламарина, а когато някое куче сполучеше да я преглътне, разтапяше се в стомаха на тънки кожени влакна без всякаква хранителна стойност и множество къси косми, дразнещи и несмилаеми.
Изложен на всички тия мъчения, Бък се влачеше начело на впряга като в някакъв кошмар. Той теглеше шейната, когато можеше; когато не можеше да тегли повече, падаше и оставаше да лежи, докато ударите на бича или тоягата не го изправяха пак на крака. Прекрасната му дълга козина беше загубила цялата си лъскавина и не стърчеше. Космите висяха омекнали и изпоцапани или сплъстени от спеклата се по тях кръв, където имаше рани от тоягата на Хал. Мускулите му бяха се стопили и превърнали във възлести влакна, изчезнала беше и неговата загладеност, така че всяко ребро и всяка кост от скелета ясно се очертаваха под увисналата кожа, набръчкала се на празни гънки. Сърцето се късаше от вида му, само сърцето на Бък можеше да устои на всичко. Човекът с червената фланела го беше доказал.
В каквото положение беше Бък, в такова бяха и другарите му. Те бяха живи скелети. Бяха всичко седем заедно с него. Безкрайната им мъка ги беше направила нечувствителни към жегването на бича и бъхтенето на тоягата. Болката от ударите бе нещо смътно и далечно също както всичко, което виждаха с очите си и чуваха с ушите си, им се струваше смътно и далечно. Те не бяха и наполовина живи, не бяха и една четвърт живи. Бяха само седем торби с кокали, в които едва проблясваше искрица живот. При всяко спиране те се поваляха като мъртви, както си бяха запрегнати, и тази искрица мъждееше, избледняваше и като че ли угасваше. А когато тоягата или бичът заиграваха по гърба им, искрицата слабо припламваше, те с мъка се изправяха и кретаха по-нататък.
Настъпи ден, когато добродушният Били падна и не можа да стане. Хал беше продал револвера си за конската кожа, затова взе брадвата и чукна Били по главата, както лежеше сред впряга, след това преряза хамутите и дръпна трупа настрана от пътя. Бък видя всичко, видяха го и другарите му и разбраха, че същата участ скоро очаква и тях На другия ден свърши Куна и те останаха само пет: Джо, твърде слаб, за да проявява злобата си; Пайк, осакатял и куц, в състояние на полунесвяст, дотолкова загубил съзнание, че не можеше вече да хитрува; Солекс, едноокият, все още предано понасящ теглата на хамутите и пъртината, посърнал поради това, че има малко сили да тегли шейната; Тик, който не беше пътувал толкова много тази зима и когото сега биеха повече от другите, защото беше по-бодър; и Бък, който все още водеше впряга, но вече не го държеше, нито се мъчеше да го държи в подчинение и повечето време, заслепен от изтощение, не губеше пъртината само защото тя се мержелееше пред него и той несъзнателно я напипваше с крака.
Беше прекрасна пролет, но нито кучетата, нито хората я забелязваха. Всеки ден слънцето изгряваше по-рано и залязваше по-късно. Зората се сипваше към три часа сутринта, а здрачът продължаваше докъм девет вечерта. Слънцето блестеше непрекъснато през целия ден. Прозрачното безмълвие бе отстъпило мястото си на несекващия пролетен ромон на пробуждащия се живот. Този ромон долиташе от цялата земя, изпълнена с радостта на съществуването. Той идеше от всичко, което заживя и се раздвижи отново, от всичко, което е било мъртво и не беше се движило през дългите месеци на мразовете. Мъзгата се надигаше в боровете. Върбите и трепетликите се покриваха с млади пъпки. Храстите и лозите се обличаха със свежи зелени одежди. Щурци зацвъртяха в нощта, а денем какви ли не пълзящи и пъплещи твари с леко шумолене излизаха на припек. Глухари и кълвачи се обаждаха и чукаха в гората. Катерички бъбреха, птички пееха, а горе в небето тръбяха живи гъски, завръщащи се от юг в остри триъгълници, които разсичаха въздуха.