От всяка могилка долиташе бъбленето на текуща вода, музиката на невидими извори. Всичко се топеше, огъваше, пукаше. Юкон напрягаше всичките си сили да се изтръгне от сковалия я лед. Тя го разяждаше отдолу; слънцето го разяждаше отгоре. Образуваха се дупки, появяваха се и се разширяваха пукнатини, а там, където беше по-тънък, ледът направо потъваше в реката. И сред цялото това разпукване, дробене, туптене на пробуждащия се живот, под пламтящото слънце и леките въздишки на ветреца, сякаш запътили се към смъртта, кретаха двамата мъже, жената и кучетата.
Кучетата падаха. Мерцедес плачеше и не слизаше от шейната. Хал напразно псуваше, а очите на Чарлз тъжно сълзяха. В този вид те се дотътраха до стана на Джон Торнтън край устието на Бялата река. Когато спряха, кучетата се повалиха като поразени от внезапна смърт. Мерцедес избърса сълзите си и загледа Джон Торнтън. Чарлз седна на едно дърво да си почине. Той се отпусна много бавно и внимателно, защото целият се беше схванал. Говореше Хал. Джон Торнтън довършваше топоришката, която беше направил от парче брезово дърво. Той дялкаше и слушаше, даваше едносрични отговори, а когато го питаха — кратки и ясни съвети. Торнтън познаваше този вид хора и даваше съветите си с убеждението, че няма да бъдат последвани.
— Горе ни казаха, че ледът под пъртината щял да се продъни и най-добре би било да изчакаме — каза Хал в отговор на предупреждението да не се излагат на повече опасности по несигурния лед. — Казаха ни, че нямало да стигнем до Бялата река, но ето че сме тук. — В последната забележка прозвуча тържествуваща подигравка.
— И добре са ви казали — отговори Джон Торнтън. — Ледът може да се продъни всеки миг Само глупаци, притежаващи сляпото щастие на глупака, можеха да изминат този път. Казвам ви направо, аз не бих рискувал кожата си да тръгна по такъв лед, ако щат да ми дадат всичкото злато на Аляска.
— Сигурно защото не сте глупак — забеляза Хал. — Въпреки това ние ще продължим за Доусън. — Той размаха бича си. — Ставай, Бък! Хайде! Ставай! Мъш!
Торнтън продължаваше да дялка. Той знаеше, че не можеш накара глупака да не върши глупости, а пък светът не ще се промени от това, дали глупаците са двама-трима повече или по-малко.
Обаче впрягът не стана въпреки заповедта. Той отдавна беше стигнал до това състояние, когато човек можеше да го раздвижи само с бой. Бичът заигра ту тук, ту там, насочен с жестока безпощадност. Джон Торнтън стисна устни. Пръв с мъка се вдигна на крака Солекс. Подир него Тик. След това изквича от болка и се изправи Джо. Пайк полагаше мъчителни усилия. На два пъти пада, полуизправен вече, но при третия опит успя да стане. Бък не се и опита да се вдигне. Той лежеше неподвижно, където беше паднал. Бичът пак и пак се впиваше в него, но Бък нито скимтеше, нито се отбраняваше. На няколко пъти Торнтън понечи да заговори, но все се отказваше. Очите му се наляха със сълзи и понеже бичът продължаваше да плющи, той се изправи и обзет от нерешителност, закрачи нагоре-надолу.
За първи път Бък не искаше да се подчини и само по себе си това бе достатъчен повод, за да вбеси Хал. Той смени бича с тоягата. Бък отказа да се помръдне под посипалия се върху него град от още по-тежки удари. Както и другарите му, той почти нямаше сили да се вдигне, но противно на тях, беше и решил да не става. Той смътно пред-чувствуваше, че над тях е надвиснала беда. Това чувство го беше завладяло, когато измъкваше шейната на брега, и оттогава не можеше да се отърве от него. След като целия ден бе усещал колко тънък и несигурен е ледът под краката му, сякаш долавяше близката гибел там, напред, на леда, където господарят се мъчеше да го подкара. Бък отказа да се помръдне. Беше толкова много изстрадал и толкова изтощен, че почти не усещаше болка от ударите. А те продължаваха да се сипят върху му и искрицата живот в него мъждееше и намаляваше. Тя бе почти изгаснала. Беше някак си странно изтръпнал. Като че ли от някакво много далечно разстояние можеше да си даде сметка за това, че го бият. И сетното възприятие на болката го напусна. Не чувствуваше вече нищо, макар и да чуваше много смътно ударите, стоварващи се на тялото му. Но това вече не беше неговото тяло — те долитаха толкова отдалече.