И тогава, съвсем неочаквано, без предупреждение, с нечленоразделен вик, който приличаше повече на животински крясък, Джон Торнтън се нахвърли върху човека, който въртеше тоягата. Хал отхвръкна назад, сякаш ударен от падащо дърво. Мерцедес изпищя. Чарлз скръбно гледаше, бършеше сълзящите си очи, но не се вдигна, защото беше се схванал целият.
Джон Торнтън стоеше над Бък и се мъчеше да се овладее, обхванат от такава ярост, че не можеше да говори.
— Ако удариш още веднъж това куче, ще те убия — най-после можа да изрече той с пресекващ глас.
— Това е мое куче — отговори Хал, избърса кръвта от устата си и пристъпи пак напред. — Махни ми се от пътя, че инак хубаво ще те наредя. Аз тръгвам за Доусън.
Торнтън стоеше между него и Бък и по нищо не личеше, че има намерение да се махне от пътя. Хал измъкна дългия си ловджийски нож. Мерцедес пищеше, плачеше, смееше се и проявяваше обърканото си състояние на истерия. Торнтън чукна Хал по кокалчетата на ръката с топориш-ката, изби ножа и той падна на земята. После го чукна по кокалчетата още веднъж, когато Хал се опита да вдигне ножа. След това се наведе, вдигна го сам и с два замаха преряза хамутите на Бък.
Бойният жар на Хал угасна. Освен това неговите ръце, или по-скоро прегръдки, бяха заети от сестра му, а Бък бе твърде близо до смъртта, та да може да го използува за теглене на шейната. След няколко минути те потеглиха от брега и слязоха на реката. Бък ги чу, когато тръгнаха, и вдигна глава да ги види. Пайк водеше впряга, Солекс беше на мястото на теглача, а помежду бяха Джо и Тик. Те куцаха и залитаха. Мерцедес седеше на натоварената шейна, Хал вървеше до управляващия прът, а Чарлз се тътреше отзад.
Докато Бък ги наблюдаваше, Торнтън коленичи до него и с грубите си добри ръце започна да го опипва дали няма счупени кости. Можа да установи само много натъртени ме-(йа и страшно изтощение от глад. В това време шейната беше се отдалечила на четвърт миля. Кучето и човекът я наблюдаваха как пълзи напред по леда. Изведнъж те видяха задния й край да потъва като в някаква яма, а управляващия прът да щръква във въздуха с увисналия на него Хал. До ушите им долетя писъкът на Мерцедес. Те видяха Чарлз да се обръща и да прави крачка назад, за да избяга, но в този миг голямо парче лед хлътна под тях и кучетата и хората изчезнаха. Остана само зейналата дупка. Ледът беше се продънил под пъртината.
Джон Торнтън и Бък се спогледаха.
— Нещастна душице! — каза Джон Торнтън и Бък му близна ръката.
VI
ОТ ОБИЧ КЪМ ЧОВЕКА
Когато краката на Джон Торнтън замръзнаха мин. декември, другарите му го настаниха удобно и оставиха да оздравява, а самите те заминаха нагоре по реката, за да докарат един сал дървен материал за Доусън. Той още леко накуцваше по времето, когато спаси Бък, но задържалото се топло време излекува и това леко накуцване. Тука, излегнат на речния бряг през дългите пролетни дни, загледан в текущата вода, заслушан мързеливо в песните на птичките и ромона на природата, Бък бавно възстановяваше силите си.
Почивката е много хубаво нещо, след като си пропътувал три хиляди мили, а трябва да се признае, че Бък ставаше все по-мързелив, колкото повече раните му зарастваха, мускулите се издуваха и костите отново се покриваха с месо. Но което си е право, те всички мързелуваха — Бък, Джон Торнтън и Скит и Ниг, — докато чакаха да дойде салът, който щеше да ги отведе в Доусън. Скит, малка кучка, ирландски сетер, веднага се сприятели с Бък, който, както беше на умиране, не можеше да отблъсне първите й опити за сближаване. Тя обладаваше умението да цери — качество, което притежават някои кучета — и както котката мие котенцата си, миеше и чистеше раните на Бък. Редовно всяка сутрин, след като той закусеше, Скит изпълняваше доброволно поетите си задължения, докато най-после грижите й добиха за него не по-малко значение, отколкото грижите на Торнтън. Ниг, който се държеше също така дружелюбно, макар и да не проявяваше чувствата си толкова открито, беше огромен черен пес, мелез на копой и шотландска хрътка, със засмени очи и безгранично добродушие.
За изненада на Бък тези кучета не проявяваха към него никаква ревност. Те сякаш споделяха добротата и великодушието на Джон Торнтън. Когато Бък позаякна, те започнаха да го въвличат във всевъзможни весели игри и Торнтън не можеше да се въздържи да не се присъедини към тях; по този начин, всред лудории, Бък възстанови здравето си и се върна към нов живот. За първи път той изпитваше обич, истинска страстна обич. Никога не беше я познавал в дома на съдията Милър в огряната от слънце долина Санта Клара. Със синовете на съдията, с които беше ходил на лов и на излети, го бе свързвало делово другарство; с внуците на съдията — нещо като високомерно покровителство, а със самия съдия — благородно и изпълнено с достойнство приятелство. Но да събуди у него страстна и пламенна обич, обич, която прерасна в обожание, в безумие, можа само Джон Торнтън.