Този човек беше му спасил живота, което значеше много нещо, но освен това бе идеален господар. Други хора се грижеха за кучетата от чувство за дълг и за да им вършат работа; той се грижеше за своите като за собствени деца, защото не можеше да постъпи другояче. Но той отиваше и по-далеч. Никога не забравяше да им подхвърли добродушен поздрав или ободряваща дума, а да седне и дълго да им приказва („да подрънква глупости“, както го наричаше), доставяше не по-малко удоволствие на самия него, отколкото на тях. Торнтън обичаше грубо да стисне главата на Бък с двете си ръце, да опре челото си на неговото и така да го люшка напред-назад и да го ругае с мръсни думи, които за Бък бяха думи на обич. За Бък нямаше по-голяма радост от тази груба прегръдка и звука на тихо мърморенените ругатни — при всяко поклащане напред и назад му се струваше, че сърцето ще изскочи от гърдите му, толкова велик беше неговият възторг. А когато господарят го пускаше и той скачаше на крака със засмяна уста, с щастливо светещи очи, с напиращ в гърлото неизтръгнал се лай и тъй застиваше неподвижен, Джон Торнтън с дълбоко уважение възкликваше:
— Господи! Остава само и да заговориш! Бък изразяваше обичта си по свой начин, който причиняваше болка. Той често хващаше ръката на Торнтън със зъбите си и така свирепо я стискаше, че по кожата доста дълго оставаха следи. Но както Бък приемаше ругатните за думи на обич, така и човекът приемаше това престорено ухапване за милувка.
В повечето случаи обаче любовта на Бък намираше израз в обожанието. При все че подлудяваше от щастие, когато тези знаци на внимание. Обратно на Скит, която имаше навика да си тика носа в ръката на Торнтън и да го бута и бута, докато не я погали, или на Ниг, който идваше и слагаше огромната си глава на коленете му, Бък се задоволяваше да го обожава отдалече. Често той лежеше с часове в краката на Торнтън, напрегнат, съсредоточен и вдигнал очи към неговото лице, разглеждаше го, изучаваше, следеше с дълбок интерес всяко мимолетно изражение, всяко движение или промяна в чертите. А понякога се случваше да легне по-надалече, отстрани или отзад, и да наблюдава неговата фигура и случайните движения на тялото му. И често — толкова голяма бе тяхната близост — силата на погледа на Бък караше Торнтън да обърне глава; той мълком отвръщаше на този поглед и в очите му светеше чувството, което светеше в очите на Бък.
Дълго време след своето избавление Бък не обичаше да губи Торнтън от погледа си. От минутата, когато той излизаше от палатката, докато се върнеше в нея, Бък ходеше по петите му. Честата промяна на господарите, откакто беше дошъл на Север, бе породила у него страха, че не може да има постоянен господар. Той се опасяваше, че Торнтън ще изчезне от неговия живот, както бяха изчезнали Перо и Франсоа, и шотландският мулат. Дори и нощем, в сънищата, го преследваше същият страх. Когато това се случваше, той се отърсваше от съня и се промъкваше на студа до входа на палатката, където стоеше и се вслушваше в дишането на своя господар.
Но въпреки дълбоката обич, която питаеше към Джон Торнтън и която като че ли можеше да се отдаде на мекото цивилизоващо влияние, първобитните наклонности, събудени от Севера, продължаваха да живеят и да говорят в него. Верността и предаността, тези черти, породени от огнището и покрива, му бяха присъщи, обаче той си оставаше див и коварен. Беше по-скоро диво същество, дошло от дивите дебри и намерило подслон край огнището на Торнтън, а не куче от благодатния Юг, носещо отпечатъка на много цивилизовани поколения. Поради изключително голямата си обич Бък не можеше да краде от този човек, но нито за миг не се колебаеше да открадне от всеки друг, във всеки друг стан, а ловкостта, с която крадеше, му позволяваше да се измъкне незабелязано.
По муцуната и тялото си той имаше белези от зъбите на много кучета и се биеше с още по-голяма ярост и с още по-голямо лукавство. Скит и Ниг бяха твърде добродушни, за да се кара с тях, а освен това принадлежаха на Джон Торнтън; обаче всяко чуждо куче, независимо от породата и смелостта си, или много скоро признаваше превъзходството на Бък, или трябваше да се бие на живот и смърт със страхотен противник. А Бък бе безмилостен. Беше научил добре закона на тоягата и зъбите, не пропускаше случая да се наложи, нито отстъпваше пред враг, когото бе решил да умъртви. Беше се учил от Шпиц и от най-големите побойници между полицейските и пощенските кучета и не признаваше среден път. Трябваше или да надвие, или да бъде надвит, а да проявява милост бе признак на слабост. В първобитния живот не е съществувала милост. Там погрешно са я вземали за страх, а такива грешки водят към смърт. Убий или ще бъдеш убит, изяж или ще бъдеш изяден — такъв е бил законът и той се подчиняваше на неговата повеля, достигнала до него от безкрая на времето.