Бък беше по-стар от дните, които бе изживял, и от въздуха, който бе вдишал. В него миналото се сливаше с настоящето и останалата зад гърба му вечност туптеше в жилите му с мощен ритъм, който го караше да се променя, както след прилив идва отлив, както се променят годишните времена. Той седеше до огъня на Джон Торнтън, куче с широки гърди, бели зъби и дълга козина, но зад него се мяркаха сенките на всякакви кучета, полувълци и диви вълци; те настойчиво напомняха за себе си, опитваха вкуса на месото, което той ядеше, жадуваха за водата, която пиеше, душеха вятъра заедно с него, слушаха с него и му тълкуваха звуците, издавани от дивите зверове в гората, налагаха му своите настроения, направляваха действията му, лягаха да спят, когато си лягаше и той, сънуваха заедно с него и въпреки волята му сами се превръщаха във видения, от които бяха изтъкани неговите сънища.
И тези сенки го викаха толкова властно, че с всеки ден човечеството и правата, които човечеството предявяваше върху му, ставаха все по-далечни. Дълбоко в гората ехтеше зов и всеки път, когато го чуеше, тайнствено вълнуващ и мамещ, нещо го принуждаваше да обърне гръб на огъня и на утъпканата земя около него и да се втурне в гората, все по-надалеч и по-надалеч, без сам да знае накъде или защо; но той не се и питаше накъде или защо, понеже зовът ехтеше повелително дълбоко в гората. Обаче всеки път, щом стигнеше до меката целина и зелената сянка, обичта към Джон Торнтън го теглеше обратно към огъня.
Единствено Торнтън го задържаше. Останалите хора не съществуваха за него. Случайни пътници можеше да го похвалят или помилват, но той посрещаше всичко това с безразличие, а когато някой даваше повече воля на чувствата си, ставаше и си отиваше. Когато другарите на Торнтън, Ханс и Пит, пристигнаха с дългоочаквания сал, Бък не искаше да ги погледне, докато не разбра, че са близки на Торнтън; след това ги търпеше, но се държеше съвсем равнодушно и приемаше тяхната благосклонност така, сякаш сам той им оказваше благосклонност с това, че я приема. Те бяха хора с широка душа като Торнтън, живееха в близък допир с природата, мислеха простичко и виждаха ясно. Преди още да вкарат сала в големия вир пред дъскорезницата в Доусън, те разбраха Бък и неговия нрав н спряха да настояват да завърже с тях такова приятелство, каквото съществуваше между тях и Скит и Ниг.
Към Торнтън обаче Бък като че ли изпитваше все по-голяма и по-голяма обич. Това беше единственият човек, който можеше да сложи товар на гърба му през време на летните преходи. Нищо не беше неизпълнимо за Бък, щом заповедта изхождаше от Торнтън. Един ден (те бяха се запасили с храна, купена с парите, спечелени от докарания почвен материал, и потеглиха от Доусън към горното течение на Танана) хората и кучетата бяха седнали на върха на една скала, която се спускаше отвесно надолу към гол каменист дол, триста стъпки под тях. Джон Торнтън седеше до ръба, Бък — до рамото му. Една безразсъдна прищявка завладя Торнтън и той разказа на Ханс и Пит какъв опит е намислил да направи.
— Скачай, Бък! — заповяда той и посочи с ръка надолу към пропастта.
В следващия миг Торнтън се боричкаше с Бък на самия край на скалата, а Ханс и Пит дърпаха двамата назад от урвата.
— Това е направо свръхестествено — каза Пит, след като всички бяха в безопасност и можеха да си поемат дъх.
Торнтън поклати глава:
— Не, то е великолепно, но и страшно. Знаете ли, понякога просто започвам да се плаша.
— Не бих искал да бъда на мястото на този, който ще те закачи, когато той е наблизо — каза в заключение Пит и кимна към Бък.
— Нито пък аз. Бога ми! — добави Ханс.
Преди да изтече годината в Съркъл Сити, опасенията на Пит се оправдаха. Черният Бъртън, злобен и свадлив човек, подхвана кавга в бара с един новак, който не познаваше местните обичаи, и добродушният Торнтън се спусна да ги разтървава. Бък, както винаги, лежеше в ъгъла, сложил глава на лапите си, и следеше всяко движение на своя господар. Изведнъж Бъртън замахна колкото имаше сила, Торнтън се олюля и щеше да падне, ако не беше успял да се хване за тезгяха.