Тези, които наблюдаваха свиването, чуха нещо, което не беше нито лай, нито изквичаване, а най-много приличаше на зверски рев, и видяха Бък да литва във въздуха и да се устремява към гърлото на Бъртън. Побойникът инстинктивно протегна напред едната ръка и с това си спаси живота, но се строполи по гръб на пода с Бък отгоре си. Бък пусна захапаното месо на ръката и пак посегна към гушата му. Този път Бъртън успя да се загради само отчасти и кучето му раздра гърлото. Тогава всички се нахвърлиха върху Бък и го пропъдиха, но докато лекарят се мъчеше да спре кръвта, той обикаляше нагоре-надолу, яростно ръмжеше и се опитваше пак да нападне врага си, спиран само от цяла редица заплашващи го тояги. Свиканото на самото местопроизшествие „събрание на златотърсачите“ реши, че кучето е било безспорно предизвикано и Бък бе оправдан. Но това му спечели слава и от този ден името му се разчу по всички станове в Аляска.
По-късно, през есента на същата година, той спаси живота на Джон Торнтън по съвсем друг начин. Тримата другари прекарваха дълга и тясна, карана с прът лодка надолу по опасните прагове на Четиридесетмилевата река. Ханс и Пит се движеха по брега и от дърво на дърво запираха лодката с тънко конопено въже, а Торнтън седеше в лодката, управляваше я с пръта и подвикваше нарежданията си на другарите. Неспокоен и разтревожен, Бък тичаше по брега наравно с лодката и не сваляше очи от господаря си.
На едно особено лошо място, където от реката се подаваше цяла редица почти съвсем покрити с вода скали, Ханс отпусна въжето и докато Торнтън насочваше лодката с пръта към средата на течението, изтича надолу по брега с въжето в ръка, за да запре лодката, след като тя мине прага. Лодката мина и вече се носеше надолу по бързей, стремителен като воденичен улей, когато Ханс я спря с въжето, но направи това прекалено рязко. Лодката се преобърна, плувна с дъното нагоре и се насочи към брега, а Торнтън, изхвърлен от нея, бе повлечен надолу по течението към най-опасната част на праговете, където никой плувец не можеше да остане жив в клокочещите води.
Бък скочи в същия миг в реката, преплува триста крачки и настигна Торнтън сред бесния водовъртеж. Щом усети, че господарят се е хванал за опашката му, Бък заплува към брега, напрегнал докрай великолепната си сила. Но движението напред, към брега, беше много бавно, а движението надолу по реката — удивително бързо. Отдолу долиташе съдбоносен рев — там бясното течение ставаше още по-яростно и се разкъсваше на струи и пръски, където скалите стърчаха нагоре като зъби на исполински гребен. В началото на последния стръмен пад водата влачеше със страхотен устрем и Торнтън разбра, че е невъзможно да стигне до брега. Той жестоко се закачи за една скала, удари се във втора и със страшна сила налетя на трета. С двете си ръце се вкопчи в хлъзгавия й връх, освободи Бък и надвил рева на кипящата вода, извика:
— Марш, Бък! Марш!
Бък не можа да се задържи и се понесе надолу, отчаяно се бореше, но не можеше да се върне. Когато чу за втори път заповедта на Торнтън, той се понадигна от водата, високо вирна глава, сякаш за да го погледне за сетен път и след това послушно се насочи към брега. Заплува с мощни удари на лапите си и Пит и Ханс го измъкнаха на брега тъкмо когато не можеше да плува повече и започваше да се дави.
Те знаеха, че при блъскащото го течение Торнтън не може да се държи за хлъзгавата скала повече от няколко минути и затова се затичаха колкото им държеха краката нагоре по брега, далеч над мястото, където той висеше на зъбера. Вързаха въжето, с което задържаха лодката, около врата и раменете на Бък, като внимаваха то да не го задушава и да не му пречи да плува, и пуснаха кучето в потока. Бък потегли смело, но не навлезе достатъчно дълбоко в реката. Той откри грешката си твърде късно, когато вече се изравни с Торнтън и беше на някакви си пет-шест удара с лапите от него, а течението продължаваше да го носи надолу.
Ханс веднага го запря с въжето, като че ли Бък беше лодка. Опъналото се сред самия бързей въже го дръпна под повърхността и той остана под водата, докато тялото му не се удари о брега и не бе извадено от реката. Беше наполовина удавен и Ханс и Пит се нахвърлиха на него и се заеха да вкарват в дробовете му въздух и да изкарват водата. Бък се изправи със залитане на крака и падна. До тях едва чуто долетя гласът на Торнтън и при все че не можеха да разберат думите, за тях беше ясно, че е на края на силите си. Гласът на господаря подействува на Бък като електрически ток. Той скочи на крака и се втурна пред хората нагоре по брега към мястото, откъдето беше почнал да плува преди.