Но кръчмарят не го закачаше, а сутринта дойдоха четирима мъже и вдигнаха сандъка. „Нови мъчители“ — реши Бък, защото това бяха зловещи създания, окъсани и чорлави, и се разлая и разбесува срещу тях през решетката. Те само му се смееха и го мушкаха с пръчки, в които той светкавично се впиваше със зъби, докато не разбра, че носачите искаха имен но това. Тогава Бък мрачно легна и ги остави да натоваря! сандъка на каруца. След това той и сандъкът, в който беше затворен, започнаха да минават през много ръце. Той бе приет от чиновниците на транспортното дружество; след това изпратен някъде с друга каруца; един фургон го закара заедно с цял куп сандъци и колети на някакъв ферибот; от ферибота го занесоха на голяма сточна гара и най-после го настаниха в товарен вагон.
Два дена и две нощи този товарен вагон пътува в опашката на влака, подир пронизително свирещи локомотиви; и два дена и две нощи Бък нито яде, нито пи. В своя гняв той посрещна с ръмжене първите опити на кондукторите да се сприятелят с него и за да си отмъстят, те започнаха да го дразнят. Когато той се хвърляше срещу решетката, треперещ и с пяна на уста, те му се смееха и го подиграваха. Те ръмжеха и лаеха като долнопробни псета, мяукаха, пляскаха с ръце и кукуригаха. Всичко това беше много глупаво и той го знаеше, но то още повече оскърбяваше неговото достойнство и гневът му растеше и растеше. Гладът не го мъчеше много, обаче липсата на вода му причиняваше жестоко страдание и разпалваше яростта му до състояние на някаква треска. Всъщност поради неговата чувствителност и тънка впечатлителност грубото държане наистина го беше докарало до треска, подсилена от възпалението на пресъхналите му и подпухнали гърло и език.
Радваше го едно нещо: на врата му нямаше въже. То беше им давало непочтено преимущество; но сега, след като са го махнали, той ще им даде да разберат. Няма вече никога да могат да му сложат въже на врата. За него това беше решено. Две денонощия той нито яде, нито пи и през тези две денонощия, прекарани в мъчения, насъбра толкова ярост, че първият, който го закачеше, щеше да се види в чудо. Очите му кръвясаха и той се превърна в бесен звяр. Промяната в него беше толкова голяма, че и самият съдия нямаше да може да го познае, а кондукторите си отдъхнаха с облекчение, когато го стовариха в Сиатъл.
Четирима мъже предпазливо пренесоха сандъка от каруцата в едно дворче, заградено с високи зидове. Снажен мъж с червена фланела, много широка около врата, излезе при тях и се разписа в книгата на коларя. „Това е той — досети се Бък, — новият мъчител“ — и яростно се хвърли срещу решетката. Човекът мрачно се усмихна и донесе отвътре брадвичка и тояга.
— Да не го пуснеш сега? — попита коларят.
— Разбира се — отговори мъжът и заби брадвичката в сандъка, за да го разкърти.
В същия миг четиримата души, които го бяха донесли, се пръснаха на разни страни, настаниха се безопасно на върха на зида и се приготвиха да гледат представлението.
Бък връхлиташе върху цепещото се дърво, забиваше в него зъбите си, напираше и се бореше с него. Където и да удареше брадвичката отвън, той се хвърляше отвътре, зъбеше се и ръмжеше и колкото настървено беше нетърпението му да се измъкне, толкова спокойно бе намерението на човека с червената фланела да го пусне.
— Хайде, червеноок дяволе — каза той, когато направи достатъчно голям отвор за тялото на Бък. В същото време той захвърли брадвичката и премести тоягата в дясната си ръка.
А Бък наистина приличаше на червеноок дявол, когато се приготви за скок, с щръкнала козина, с пяна на уста и безумен блясък в кръвясалите очи. Той се стрелна право срещу човека със своите сто и четиридесет паунда ярост, претоварена с напрежението, сдържано два дена и две нощи. Той вече летеше във въздуха и челюстите му тъкмо щяха да се впият в човека, когато върху него се стовари такъв удар, че тялото му спря, а зъбите изтракаха с мъчителна болка. Бък се превъртя, падна на земята по гръб и се търкулна на едната си страна. Никога в живота не бяха го удряли с тояга и той не го разбираше. С ръмжене, което бе отчасти лай, но повече приличаше на стон, Бък скочи на крака и се хвърли пак. И пак върху му се стовари удар, който го повали смазан на земята. Този път той разбра, че всичко беше в тоягата, но в своя бяс забрави всякаква предпазливост. Десетина пъти нападаше той и всеки път тоягата пресичаше нападението и го просваше на земята.
След един особено свиреп удар Бък едва се вдигна, твърде много зашеметен, за да напада. Той безсилно залиташе, кръв струеше от неговия нос, уста и уши, прекрасната му козина бе опръскана и изцапана с кървави резки. Тогава човекът се приближи и умишлено му нанесе страхотен удар по муцуната. Цялата претърпяна досега болка не представляваше нищо в сравнение с острата болезненост от този удар. С рев, който по своята свирепост беше, кажи-речи, рев на лъв, Бък отново се хвърли срещу човека. Но мъжът премести тоягата от дясната ръка в лявата, хладнокръвно го хвана за долната челюст и същевременно я изви надолу и назад. Бък описа пълен кръг във въздуха, после още половин и се сгромоляса на земята върху главата и гърдите си.