Пак му закачиха въжето и го пуснаха и той пак потегли, но този път направо към средата на реката. Беше сбъркал в сметките си веднъж, но нямаше да повтори грешката. Ханс отпускаше въжето, като следеше да е опънато през цялото време, а Пит оправяше свободния край, Бък продължи да плува напред, докато не се озова точно над Торнтън, тогава се обърна и с бързината на експресен влак полетя направо към него. Торнтън го видя и когато Бък се удари в него като стенобитна машина с цялата сила на носещото се зад него течение, посегна и обви двете си ръце около косматия врат. Ханс запъна въжето около едно дърво и то дръпна Бък и Торнтън под водата. Те се задушаваха, задавяха се, ту единият отгоре, ту другият, и така се влачеха по каменистото дъно, удряха се в скали и коренища, докато най-сетне не ги извлякоха на брега.
Торнтън дойде на себе си и видя, че лежи по корем, а Ханс и Пит усилено го клатят напред-назад върху довлечено от реката дърво. Преди всичко той потърси с поглед Бък, над чието отпуснато и очевидно безжизнено тяло виеше Ниг, а Скит ближеше мократа муцуна и затворените очи. Самият Торнтън беше смазан и разбит, но щом се посъвзе, грижливо опипа тялото на Бък и откри три счупени ребра.
— Това решава въпроса — заяви той. — Оставаме на стан тука.
И те останаха на стан, докато ребрата на Бък заздравяха и той можеше да пътува.
Същата зима в Доусън Бък извърши още един подвиг, може би не толкова геройски, но който му завоюва още по-голяма слава из цяла Аляска. Този подвиг беше особено много добре дошъл за тримата мъже, понеже им достави необходимото снаряжение и им даде възможност да се отправят на дългожеланото пътешествие към девствения Изток, където още нямаше златотърсачи. Повод за това даде един разговор в кръчмата „Елдорадо“, където събралите се бяха започнали да се хвалят с любимите си кучета. Поради спечеленото име Бък беше прицелна точка в приказките на тези хора и Торнтън се видя принуден здравата да го защищава. След половин час хвалби един от тях заяви, че неговото куче могло да подкара шейна с петстотин паунда товар и да тръгне с нея; втори качи товара на шестстотин паунда за своето куче, а трети — на седемстотин.
— Дребна работа! — обади се Джон Торнтън. — Бък може да подкара хиляда паунда.
— И да откърти шейната? И да мине с нея сто крачки? — попита Матюсън, един от кралете на Бонанза, същият, който беше казал, че неговото куче могло да подкара седемстотин паунда.
— И ще я откърти, и ще мине с нея сто крачки — спокойно каза Джон Торнтън.
— Добре — заговори Матюсън бавно и подчертано, та да го чуят всички. — Аз имам хиляда долара, които ще докажат, че не може. Ето ги. — С тези думи той тупна на тезгяха торбичка със златен пясък, голяма колкото хамбургски салам.
Никой не проговори. Хвалбата на Торнтън, ако беше хвалба, бе приета като празна измама. Той усети топла кръв да нахлува в лицето му. Беше се изложил с необмислените си думи. Не знаеше дали Бък може да подкара хиляда паунда. Половин тон! Огромната тежест го уплаши. Изпитваше голяма вяра в силата на Бък и често беше си мислил, че ще може да подкара такъв товар, но никога не беше се осмелил, както сега, да го заяви високо пред десетина души, които бяха впили очи в него, мълчаха и чакаха. А пък и нямаше хиляда долара, нито ги имаха Ханс или Пит.
— Вън съм оставил шейна с двадесет петдесетпаундови чувала брашно — грубо и прямо продължи Матюсън, та и това не е пречка.
Торнтън не отговори. Не знаеше какво да каже. Той гледаше едно лице след друго с разсеяния вид на човек, загубил способността да мисли и търсещ с поглед нещо, което да му я възвърне. Пред него се мярна лицето на Джим О’Брайън, краля на Мастодон, стар негов приятел. То го подсети и сякаш го подтикна да направи нещо, което и насън не беше помислял да направи.
— Можеш ли да ми дадеш назаем хиляда долара? — почти шепнешком попита той.
— Разбира се — отговори О’Брайън и тупна претъпкана торбичка до торбичката на Матюсън. — Макар и да не ми се вярва, Джон, че кучето ще може да се справи.
Посетителите на „Елдорадо“ наизлязоха на улицата, за да видят какво ще стане. Масите се опразниха, картоиграчите и тези, които ги наблюдаваха, излязоха, за да видят изхода на облога и сами да залагат. Няколкостотин мъже, облечени с кожени дрехи и дебели ръкавици, обкръжиха шейната на близко разстояние. Шейната на Матюсън, натоварена с хиляда паунда брашно, беше стояла там близо два часа и от страшния студ (имаше петдесет градуса под нулата) У плазовете й бяха здраво замръзнали на утъпкания сняг. Хората се обзалагаха две срещу едно, че Бък не ще може да помръдне шейната. Повдигна се спор по отношение на израза „да подкара“. О’Брайън твърдеше, че Торнтън има право да освободи плазовете и да остави Бък „да я подкара“, без някой да я бута. Матюсън настояваше, че в този израз се включва и откъртването на замръзналите на снега плазове. Мнозинството от присъствуващите при сключването на баса решиха в негова полза и облозите веднага се качиха на три срещу едно против Бък.