Никой не ги приемаше. Нито един човек не вярваше, че той може да извърши този подвиг. Торнтън беше приел облога прибързано, обзет от тежки съмнения; а сега, когато виждаше пред себе си самата шейна пред конкретния факт, с обичайния впряг от десет кучета, свили се на снега пред нея, цялата работа му се видя още по-невъзможна. Матюсън започваше да ликува.
— Три срещу едно! — провъзгласи той. — Ще ти заложа още хиляда долара при това условие, Торнтън. Какво ще кажеш?
Съмнението на Торнтън бе ясно изписано на лицето му, но у него се събуди бойният дух — този боен дух, който не вижда препятствия, за който не съществува нищо невъзможно и който е глух за всичко освен за бойния зов. Той извика при себе си Ханс и Пит. Техните кесии бяха, кажи-речи, празни и тримата заедно успяха да съберат само двеста долара. Напоследък щастието им беше изменило и сега тази сума представляваше целият им капитал; въпреки това те я заложиха без всякакво колебание срещу шестстотин долара, сложени от Матюсън.
Десетте кучета бяха разпрегнати и в шейната впрегнаха Бък със собствените му хамути. Той беше се заразил от общото възбуждение и долавяше, че по някакъв начин трябва да извърши нещо голямо за Джон Торнтън. Великолепният му вид възбуди шепот на възхищение, Бък беше в прекрасно състояние, нямаше никаква излишна тлъстинка и сто и петдесетте паунда, които тежеше, представляваха сто и петдесет паунда издръжливост и сила. Гъстата му козина лъщеше като коприна. Гривата на врата и гърдите, макар че беше спокоен, бе полунастръхнала и като че ли се изправяше при всяко движение от излишък на енергия, изпълнила всеки отделен косъм с живот и напрежение. Широките гърди и яките предни крака бяха напълно съразмерни с цялото тяло, а мускулите се издуваха под кожата като стегнати топки. След като опипаха тези мускули, хората заявиха, че били твърди като желязо, и облозите слязоха на две срещу едно.
— Я гледай, я гледай! — хлъцна един член от най-новата династия богаташи крал на Скукъм Бенчес. — Давам ви осемстотин за него, сър, преди изпитанието, сър; осемстотин и го взимам ей такъв, както е застанал.
Торнтън отрицателно поклати глава и се приближи до Бък.
— Трябва да се дръпнеш настрана — възпротиви се Матюсън. — Без хитрувания и повечко свободно място.
Тълпата се смълча; чуваха се само гласове, които напразно предлагаха облози при две срещу едно. Всички признаваха, че Бък е великолепно животно, обаче двадесетте петдесетпаундови чувала с брашно се разрастваха в твърде голяма камара в техните очи и ги възпираха да развържат кесиите си.
Торнтън коленичи пред Бък, хвана главата му с двете ръце и притисна бузата си до неговата. Той не го раздруса закачливо, както правеше друг път, нито замърмори безобидни, изпълнени с любов ругатни, а му зашепна на ухото:
— Ако ме обичаш, Бък. Ако ме обичаш… — Това бяха думите, които му шепнеше. Бък заскимтя от потиснато нетърпение.
Тълпата наблюдаваше с любопитство. Тази работа започваше да става тайнствена. Тя приличаше на магьосничество. Когато Торнтън се изправи, Бък налапа облечената му с ръкавица ръка, захапа я със зъбите си и бавно, без желание я отпусна. Това бе неговият отговор, изразен не с думи, а с проява на обич. Торнтън отстъпи доста назад.
— Хайде, Бък — каза той.
Бък опъна тегличите, после ги отпусна на няколко пръста. Така се беше научил да прави.
— Напред! — Гласът на Торнтън екна рязко в напрегнатата тишина.
Бък се изви надясно; при това движение той се приведе надолу тъй, че отново опъна тегличите и с внезапен напън закова на място сто и петдесетте си паунда живо тегло. Товарът потрепера, а изпод плазовете долетя звънко скърцане.
— Хоу! — заповяда Торнтън.
Бък повтори същата маневра, този път наляво. Скърцането премина в пращене, шейната се поизви и плазовете със стържещ звук се плъзнаха малко настрана. Шейната беше откъртена. Съвсем несъзнателно хората затаиха дъх.
— Сега, мъш!
Заповедта на Торнтън прозвуча отсечено като револверен изстрел. Бък се спусна напред и така опъна тегличите, че те издадоха трептящ звук. Цялото му тяло се стегна и събра в страхотно усилие, мускулите играеха и се издуваха като живи под свилената козина. Огромните му гърди бяха приведени до земята, главата протегната напред и надолу, а краката работеха като бесни и дълбаеха с ноктите успоредни бразди в здраво утъпкания сняг. Шейната се залюля, затрепера и наполовина се помръдна. Той се подхлъзна с единия си крак и някой високо изохка. После шейната се залюшка напред в някаква бърза поредица от тласъци, макар че нито за миг не се спря вече на едно място… един пръст… два пръста… четири пръста… Тласъците видимо намаляха; шейната набираше скорост и напъните на Бък започнаха да се застигат, докато тя тръгна гладко напред.