Хората се отпуснаха и пак задишаха, без да си дадат сметка, че за миг бяха спрели дъха си. Торнтън тичаше отзад и насърчаваше Бък с отривисти, ободрителни думи. Разстоянието бе премерено предварително и когато шейната наближи купчината дърва за горене, която означаваше краят на стоте крачки, започнаха да се чуват все повече и повече възторжени викове, които преминаха в рев, когато Бък отмина дървата и спря по дадена заповед. Всички побесняха, дори и Матюсън. Шапки и ръкавици полетяха във въздуха. Хората си стискаха ръце, без значение кой на кого, всеки викаше от възторг и виковете им се сливаха в обща несвързана врява.
А Торнтън коленичи пред Бък. Те бяха опрели глава до глава и той го люшкаше напред-назад. Тези, които избързаха към тях, го чуха да ругае Бък и той го руга дълго и пламенно, нежно и обичливо.
— Бога ми, сър! Бога ми, сър! — ломотеше кралят на Скукъм Бенч. — Давам ви за него хиляда, сър, хилядарка, сър… хиляда и двеста, сър.
Торнтън се изправи. Очите му бяха мокри. Сълзи се стичаха по бузите му, без да ги крие.
— Сър — рече той на краля на Скукъм Бенч, — не, сър. Можете да се махате по дяволите, сър. Повече от това не мога да направя за вас, сър.
Бък стисна ръката на Торнтън със зъбите си. Торнтън го залюшка напред-назад. Сякаш движени от някакво общо чувство, зрителите се дръпнаха на почетно разстояние и не проявиха повече нескромност да им пречат.
VII
ЗОВЪТ Е ПРОЗВУЧАЛ
Когато Бък за пет минути спечели хиляда и шестстотин долара за Джон Торнтън, той помогна на господаря си да плати някои и други дългове и да замине заедно с другарите си на изток да търси някаква приказна загубена златна мина, историята на която беше толкова стара, колкото и историята на страната. Мнозина бяха я търсили, малцина я бяха намерили, а не бяха малко и ония, които не бяха се върнали от издирванията си. Тази загубена мина бе затънала в нещастия и забулена с тайна. Никой не знаеше кой пръв я е открил. Най-старите предания се изчерпваха, преди да стигнат до него. От самото начало там имало вехта полу-съборена колиба. Умиращи хора се бяха клели, че са видели колибата и мината, в землището на която била изградена, и подкрепяли думите си с късове самородно злато, които нямали равни на себе си по целия Север.
Но никой жив човек не беше успял да ограби тази съкровищница, а мъртвите бяха мъртви; затова Джон Торнтън, Пит и Ханс с Бък и половин дузина други кучета потеглиха на изток по непозната пъртина, решили да стигнат там, където други мъже и кучета, не по-лоши от тях, не бяха могли да стигнат. Те извървяха с шейната седемдесет мили нагоре по Юкон, завиха наляво по реката Стюарт, минаха Мейо и Маккуесчън и продължиха нататък, докато Стюарт се превърна в ручейче й залъкатуши между извисилите се върхове, които набелязват гръбнака на материка.
Джон Торнтън искаше малко от хората и природата. Той не се боеше от дивите места. С шепа сол и пушка можеше да навлезе в пустошта и да броди, където му се иска и колкото му се иска. Без да бърза, като индианците, той ловуваше за храна в течение на всекидневния си път и ако не сполучваше да я намери, като индианците, продължаваше да пътува с твърдата увереност, че рано или късно ще се натъкне на дивеч. Така при това голямо пътешествие на изток менюто им се състоеше само от месо, шейната бе натоварена главно със снаряжение и сечива, а времетраенето на пътуването бе разчетено в рамките на неограниченото бъдеще.
За Бък това ловуване, риболов и безкрайно бродене по непознати места представляваше безкрайна наслада. Седмици наред, ден след ден те безспир вървяха напред и по цели седмици стануваха ту тук, ту там; кучетата безделничеха, а хората ровеха дупки в замръзнали речни наноси и златоносен пясък и промиваха безбройни корита пръст на топлината на огъня. Понякога оставаха гладни, понякога разточително пируваха в зависимост от изобилието на дивеча и ловната слука. Настъпи лято, кучетата и хората, понесли всичко на гръб, прекосяваха със салове сини планински езера, плуваха нагоре и надолу по непознати реки в леки лодки, направени в крайбрежните гори.