Месеците идваха и си отиваха, а те кръстосваха и обикаляха неизследваните простори, където нямаше хора и където въпреки това бе имало хора, ако Загубената колиба наистина съществуваше. Преваляха вододели, застигани от летни виелици, трепереха под среднощното слънце на голи планински склонове между границата на горите и вечните снегове, слизаха в сгрени от лятото долини, сред рояци от комари и мухи, и в сянката на ледници беряха по-зрели ягоди и по-хубави цветя от тия, с които би могъл да се похвали Югът. През есента на тази година те проникнаха в някаква зловеща страна, изпъстрена с езера, печална и безмълвна, където някога бе имало диви птици, но сега нямаше никакъв живот, нито признак на живот, а само мразовити ветрове, лед в закътаните места и плясък на вълни край пустинни брегове.
И още една зима бродеха те по заличилите се следи на хора, минали оттам преди тях. Веднъж се натъкнаха на пътека, изсечена в гората, много стара пътека, и си помислиха, че Загубената колиба трябва да е много близо. Но пътеката започваше кой знае къде и свършваше кой знае къде и за тях остана загадка и самата тя, и човекът, който я бе направил, и това, което го бе подбудило да я направи. Друг път пред тях се изпречиха носещи отпечатъци на времето развалини на ловджийски заслон и сред парчета от изгнили одеяла Джон Торнтън намери дългоцевна кремъклия пушка. Той позна в нея една от пушките на компанията „Хъдзънов залив“ от ранните дни на процъфтяването на Северозапада, когато такава пушка е струвала висок колкото нея куп напластени боброви кожи. И това бе всичко — нищо не подсказваше за човека, който едно време бе изградил този заслон и оставил пушката между одеялата.
Настъпи пак пролет и в края на всичките си скитания те намериха не Загубената колиба, а открита златна мина посред широка долина, където след всяко промиване златото оставаше като жълто масло на дъното на коритото. Те прекъснаха търсенията си. Всеки ден работа им носеше хиляди долари в чист златен пясък и късове самородно злато, а те работеха всеки ден. Златото събираха в торби от еленова кожа, по петдесет паунда в торба, и ги трупаха като дърва за горене пред колибата от елови клони. Трудеха се като исполини, дните се застигаха един друг като насън, а купчината съкровища ставаше все по-голяма и по-голяма.
Кучетата нямаха никаква работа, освен да докарват от време на време убития от Торнтън дивеч, и Бък прекарваше дълги часове в унес пред огъня. Видението на късокракия космат човек изпъкваше пред него по-често сега, когато нямаше какво да прави, и често, примижал срещу пламъка, той бродеше с него в спомените си за този друг свят.
В този друг свят като че ли най-много биеше на очи страхът. Когато наблюдаваше косматия човек как спи до огъня, сложил глава между коленете си и сключил ръце над нея, Бък виждаше, че той спи неспокойно, често се стряска и буди и тогава боязливо се взира в мрака и хвърля още дърва в огъня. Когато ходеха край морския бряг, където косматият човек събираше миди и веднага ги изяждаше, очите му шареха на всички страни и търсеха скрита опасност, а краката бяха готови да го понесат като вихър, щом тя се появи. В гората те се промъкваха безшумно — Бък по петите на косматия човек, — винаги и двамата напрегнати и нащрек, ушите им мърдаха, ноздрите се раздуваха защото човекът чуваше и душеше не по-зле от Бък. Косматият човек умееше да се качва на дърветата и се придвижваше по тях толкова бързо, колкото и на земята, като се залюляваше и хвърляше от клон на клон, които бяха понякога на десетина стъпки един от друг, пускаше се и се хващаше и никога не падаше, никога не губеше опора. Всъщност той като че ли се чувствуваше еднакво добре и на дърветата, и на земята и Бък си спомняше за нощи, когато бе бдял под дърветата, на които косматият човек бе потърсил убежище и спеше, хванал се здраво за клоните.
Близко свързан с виденията за косматия човек бе и зовът, който продължаваше да звучи в горските дебри. Той го изпълваше с голямо безпокойство и странни желания. Караше го да изпитва смътна, тиха радост; той чувствуваше как в него се надигат диви копнежи и въжделения, без сам да знае за какво. Понякога Бък се спускаше по следите на тоя зов в гората, търсеше го, сякаш той бе нещо осезаемо, и лаеше ту тихичко, ту предизвикателно, според настроението си. Той забиваше нос в хладния горски мъх или в черната пръст, обрасла с висока трева, и радостно изпръхтяваше от тежкия дъх на земята или с часове седеше клекнал, сякаш се криеше, зад покрити с гъби дънери на паднали дървета, с широко отворени очи и наострени уши за всичко, което се движеше или издаваше някакъв звук около него. Може би легнал така, се надяваше, че ще издебне този зов, който не можеше да разбере. Но Бък не знаеше защо върши всички тези неща. Нещо го принуждаваше да ги върши и той не се опитваше да си го обясни.