Обхващаха го непреодолими подтици. Както лежеше в стана и мързеливо дремеше в пладнешкия зной, изведнъж главата му се надигаше, ушите щръкваха, той напрегнато се вслушваше, скачаше на крака и се понасяше напред и все напред, с часове, по горските пътеки и през откритите места, където растеше див тютюн. Обичаше да тича по коритата на пресъхнали потоци, да дебне и проследява дивите птици в гората. По цели дни лежеше в храстите, откъдето можеше да наблюдава как глухарите токуват и се перят нагоре-надолу. Но особено много обичаше да тича в мъждивия здрач на летните нощи, да се вслушва в приглушения и сънен шепот на гората, да чете по знаците и звуците тъй, както човекът може да чете по книга, и да търси, туй тайнствено нещо, което го викаше — и буден, и насън, — викаше го по всяко време да дойде.
Една нощ се стресна от сън и скочи, широко отворил очи, ноздрите му трепереха и душеха, козината на врата му бе настръхнала на вълни, на вълни. От гората долиташе зовът (или поне една извивка от него, защото в този зов имаше много извивки), ясен и отчетлив както никога до този ден — проточен вой, който приличаше и все пак не приличаше на воя на полярните кучета. И той му беше познат, познат все по същия начин като звук, който бе чувал преди. С един скок Бък се озова вън от стана и бързо и безшумно хукна през гората. Когато се приближи до този вик, тръгна по-бавно, с крайна предпазливост във всяко движение, докато стигна до една поляна между дърветата и когато надзърна, видя голям, мършав горски вълк, приклекнал на задните си лапи и вдигнал муцуна към небето.
Бък беше се приближил съвсем безшумно, обаче вълкът спря да вие и се опита да го подуши къде е. Бък излезе на открито, снишил се, с плътно присвито тяло, с изпъната назад опашка, и запристъпва с необичайна за него нерешителност. От всяко движение лъхаха заплаха и дружелюбни намерения. Това беше заканително миролюбие, с което обикновено се срещат дивите хищници. Но вълкът побягна, щом го видя. Бък се втурна подире му със стремителни скокове, обхванат от неудържимо желание да го настигне. Бък го вкара в задънено долче — леглото на една рекичка, където сухи дървета препречваха пътя. Вълкът се завъртя, вдигна се на задните си крака, както биха го правили Джо и всички намерили се в безизходно положение полярни кучета, озъби се и целият настръхнал, бързо и без да си поема дъх, затрака зъби.
Бък не нападаше а само обикаляше около него и се мъчеше да му докаже приятелските си намерения. Вълкът му нямаше вяра и се боеше, защото Бък бе три пъти по-едър от него на тегло, а на ръст той едва стигаше до рамото на Бък. Той издебна удобен миг, хукна да бяга и преследването се поднови. Няколко пъти наред Бък го хващаше и цялата игра се повтаряше отначало, обаче вълкът бе много слаб, иначе за Бък нямаше да е толкова лесно да го настигне. Той тичаше, докато главата на Бък се изравняваше с хълбока му, тогава се обръщаше, обзет от отчаяние, само за да побегне пак при пръв удобен случай:
Но в края на краищата постоянството на Бък бе възнаградено, защото, когато се убеди, че той не му желае зло, вълкът спря и те се подушиха. След това двамата се сприятелиха и започнаха да играят с онази трескавост и плахост, с които свирепите зверове прикриват своята свирепост. След като си поиграха така, с леки скокове вълкът се запъти напред с вид, който недвусмислено показваше, че отива на някакво определено място. Той явно подканваше Бък да дойде с него и двамата затичаха един до друг в сивия здрач направо нагоре по леглото на ручея, към клисурата, от която той се спускаше, и през голото било, където бяха изворите му.
Те слязоха по противоположния склон на вододела в равнина, където имаше обширни гори и много потоци, и през тези обширни гори продължаваха да тичат час след час, а слънцето се издигаше все по-високо и денят ставаше по-топъл. Бък изпитваше луда радост. Той знаеше, че най-после се откликва на зова и тича рамо до рамо с горския си брат именно натам, откъдето идва този зов. Стари спомени бързо се съживяваха в него и го вълнуваха така, както едно време го бе вълнувала действителността, видения на която представляваха тези спомени. Беше го вършил и преди, някъде в онзи друг и смътно спомнян свят, и го вършеше отново сега, когато тичаше свободен по тази шир с неутъп-кана земя под краката и простора на небето над главата.
Те спряха до бъблещ ручей да пият и когато спря, Бък си спомни за Джон Торнтън. Той седна. Вълкът тръгна пак към мястото, откъдето без съмнение идваше зовът, след тора се върна при Бък, допря носа си до неговия и започна да го обикаля, сякаш за да го насърчи. Но Бък се обърна и бавно пое обратния път. Кажи-речи, цял час дивият брат тича до него и тихичко скимтя. Сетне седна, вирна муцуна нагоре и взе да вие. Това бе печален вой и както тичаше неотклонно напред, Бък го чуваше все по-слабо и по-слабо, докато не заглъхна в далечината.