Джон Торнтън обядваше, когато Бък се втурна в стана, скочи отгоре му в луд изблик на обич, събори го на земята, качи се на гърдите му и започна да му лиже лицето и хапе ръката — „да върши щуротии“, както ги нарече Джон Торнтън, — а той пък люшкаше Бък напред-назад и с обич го ругаеше.
Две денонощия Бък не се отдалечи от стана, не изпусна Торнтън от погледа си. Ходеше по дирите му, когато работеше, наблюдаваше го, когато се хранеше, въртеше се до него, когато се вмъкваше под одеялата вечерта и когато се измъкваше изпод тях сутрин. Но след два дена зовът в гората започна да звучи по-властно от всеки друг път. Бък стана пак неспокоен — преследваха го спомените за дивия брат, за слънчевата равнина отвъд билото и за препускането рамо до рамо с вълка през обширните гори. Той пак започна да скита из горите, но дивият брат не идваше вече и колкото и да се вслушваше през дълги безсънни нощи, никога вече не чу печалния вой.
Бък започна да нощува вънка и по няколко дни да не се прибира в стана, а веднъж прехвърли билото при изворите на ручея и слезе в земята на горите и потоците. Цяла седмица блужда там и напразно търси свежи следи на дивия брат, пътем си убиваше дивеч за храна и пътуваше с дълги леки скокове, които сякаш никога не го уморяваха. Ловеше сьомга в широк поток, който се вливаше някъде в морето, и край този поток уби голяма черна мечка, ослепена от комари, когато и тя бе ловила риба, и сега беснееше из гората, безпомощна и страшна. Въпреки всичко борбата беше трудна и пробуди сетните остатъци от заспалата му свирепост. А подир два дена, когато се върна при своята жертва и завари десетина росомахи да се карат зарад плячката, пръсна ги като плява, а избягалите оставиха зад гърба си две, които нямаше вече никога да се карат.
Жаждата му за кръв ставаше все по-силна. Той беше кръвник, хищен звяр, който, за да живее, убива живи същества без чужда помощ, сам благодарение на собствената си сила и смелост и победоносно оцелява във враждебна обстановка, където само силните могат да оцелеят. Поради всичко това Бък много се възгордя и тази гордост като зараза се предаде на цялото му физическо същество. Тя се проявяваше във всичките му движения, личеше в играта на всеки мускул, за нея по-ясно от думи говореше цялото му държане, тя правеше прекрасната му дълга козина да изглежда още по-прекрасна. Ако не бяха случайните кафяви петна на муцуната и над очите и малкото бели косми, които образуваха ивици през средата на гърдите, човек можеше да го вземе за исполински вълк, по-едър от най-едрите в целия вълчи род. От санбернарския си баща бе наследил големия си ръст и тежест, но неговата майка, от овчарска порода, бе придала форма на този ръст и тежест. Муцуната му бе дълга вълча муцуна, само бе по-голяма, отколкото на кой да е вълк, а главата, макар и малко по-широка, бе уголемена и по-тежка глава на вълк.
Коварството му бе вълчо коварство, коварство на див звяр; разумът му бе разум на овчарско куче и разум на санбернар; и всичко това, като прибавим към него опита, придобит в най-неумолимата от всички школи, го превръщаше в най-страшно живо същество, което е бродило някога всред дивата природа. Стръвен звяр, който се хранеше само с месо, той беше в разцвета на силите си, достигнал връхната точка на живота, и преливаше от жизненост и мощ. Когато Торнтън го гледаше и прекарваше ръка по гърба му, изпод ръката се чуваше пукане и пращене и всеки косъм изпразваше магнетичния си заряд при допира. Всичко в него, мозъкът и тялото, всеки нерв и влакънце, бе напрегнато до краен предел и всичко бе прекрасно уравновесено и съгласувано. На всичко видяно и Чуто, на всяко събитие, което изискваше действие, той се откликваше с мълниеносна бързина. Колкото бързо и да можеше да скочи едно полярно куче, за да нападне или отбие нападение, Бък можеше да скочи два пъти по-бързо. Той виждаше движението или чуваше звука и се откликваше на тях за по-малко време, отколкото би трябвало на друго куче да съобрази, че го е видяло или чуло. Той възприемаше, съобразяваше и се откликваше в същия миг. Всъщност трите действия на възприемането, съобразяването и откликването се следваха едно друго, но толкова нищожно беше протежението от време помежду, че те изглеждаха едновременни. Мускулите му бяха претоварени с жизненост и влизаха в действие като стоманени пружини. Животът струеше в него като великолепен поток, радостен и неудържим, та чак да ти се стори, че ще го разкъса на части в безграничния си възторг и щедро ще се разлее по целия свят.