— Никога още не е имало друго такова куче — каза Джон Торнтън един ден, когато другарите наблюдаваха Бък тържествено да напуска стана.
— Когато са го правили, калъпът се е пръснал — забеляза Пит.
— Бога ми, и аз така мисля! — потвърди Ханс.
Те го видяха да излиза тържествено от стана, но не видяха мигновеното и страшно преображение, което настъпи в него, щом се скри в гората. Той вече не пристъпваше тържествено. Изведнъж се превърна в диво същество, което се промъкваше безшумно, като котка, мимолетна сянка, която ту се появяваше, ту изчезваше след другите сенки. Бък умееше да използува предимствата на всяко прикритие, да пълзи по корем като змия и като змия да се нахвърля и поразява. Можеше да хване яребица в гнездото й, да убие заек, както спи, да улавя във въздуха малки катерички, закъснели с една секунда да се покатерят на дърветата. Рибите в откритите вирове не бяха достатъчно бързи, за да се спасят от него, не стигаше за това и предпазливостта на бобрите, когато поправяха бентовете си. Бък убиваше, за да се нахрани, а не от безсмислена жестокост, но предпочиташе да яде това, което е убил сам. Затова в деянията му се таеше известна шеговитост и за него бе истинска наслада да дебне катеричките и когато те вече бяха, кажи-речи, в зъбите му, да ги оставя, обзети от смъртен страх, с дърдорене да се покатерят на върха на някое дърво.
С настъпването на есента се появиха повече елени, които бавно слизаха надолу, за да посрещнат зимата в по-топли долини. Бък беше вече отмъкнал заблудило се младо елен-че, но много му се искаше по-едра и по-внушителна плячка и един ден се натъкна на нея на билото край изворите на ручея. Стадо от двадесетина елена беше превалило от страната на потоците и горите; водеше ги огромен мъжкар. Еленът беше разярен, а отгоре на това надхвърляше шест стъпки височина, тъй че представляваше сам по себе си достатъчно страшен противник дори за желанието на Бък. Мъжкарят размахваше насам-натам грамадните си разклонени рога с четиринадесет израстъка, ширнали се на седем стъпки един от друг. В малките му очички светеха злобни, свирепи пламъчета, а когато видя Бък, той зарева от бяс.
От неговия хълбок, малко по-напред от слабината, стърчеше украсена с перо стрела, с която можеше да се обясни яростта му. Ръководен от нагона, наследен от прастарите дни на ловуването в първичния свят, Бък се помъчи на първо място да откъсне мъжкаря от стадото. Това не беше лесна задача. Той лаеше и скачаше пред елена малко извън обсега на огромните рога и страшните широки и плоски копита, единствено ритване на които можеше да му вземе живота. Лишен от възможността да се обърне гърбом към зъбатия си нападател и да продължи напред, еленът изпадаше в яростно изстъпление. В такива моменти той се хвърляше срещу Бък, който ловко отскачаше и го подмамваше, като се преструваше, че не може да избяга. Но когато еленът се озоваваше откъснат по този начин от своите другари, двама или трима от по-младите мъжкари се втурваха назад към Бък и даваха възможност на ранения елен да се присъедини пак към стадото.
Дивите същества притежават търпение — упорито, неуморно, настойчиво като самия живот, — което дава сили на паяка да остава с часове неподвижен в своята мрежа, змията — свита на пръстени, пантерата — скрита в засада; това търпение особено много проличава у всичко живо, когато ловува за живата си храна, и то проличаваше у Бък, когато продължи да преследва стадото отстрани, забавяше неговия ход, дразнеше младите мъжкари, плашеше кошутите с малките им еленчета и караше ранения елен да изпада в сляпа, безпомощна ярост. Това продължи половин ден. Бък се разкъсваше, нападаше от всички страни, обкръжаваше стадото с някакъв вихър от заплаха, отделяше жертвата си веднага щом тя сполучваше да се присъедини към другарите си, изтощаваше търпението на преследваните същества, което е по-малко от търпението на преследващите.
Когато денят превали и слънцето залезе да почива на северозапад (мракът се беше върнал и есенните нощи траеха по шест часа), младите мъжкари започнаха да се връщат с все по-малко и по-малко желание да помагат на обсадения си водач. Настъпващата зима ги караше да бързат към по-ниските места и им се струваше, че никога не ще могат да се отърват от това неуморно същество, което ги забавяше. Освен това опасността не заплашваше живота на стадото, нито на младите мъжкари. Трябваше да се пожертвува животът само на един от тях, а това ги интересуваше по-малко, отколкото собствения им живот и в края на краищата те бяха готови да платят тази цена.