Ихатите танцуваха около разрушената колиба от елхови клони, когато чуха страшен рев и видяха срещу тях да се втурва животно, подобно на което още никога не бяха виждали. Това беше Бък, някакъв стихиен жив ураган, който се нахвърли, отгоре им, обладан от безумна жажда да унищожава. Той скочи върху този, който стоеше най-отпред (това бе главатарят на ихатите), и раздра гърлото му така, че от разкъсаната вена рукна шадраван от кръв. Бък не се спря да дави жертвата си, а я нападна пътем; със следващия скок разкъса гърлото на втори индианец. Никой не можеше да устои срещу него. Той се мяташе в самата им среда, късаше, дереше, унищожаваше с ненамаляващ страховит устрем, който го правеше неуязвим за сипещите се срещу него стрели. Всъщност движенията му бяха така невъобразимо бързи, а индианците се бяха така скупчили, че се убиваха един друг със стрелите, а един млад ловец замери скокналия във въздуха Бък с копието си и прониза с него гърдите на друг ловец с такава сила, че острието проби кожата на гърба и щръкна навън. Тогава смут обзе ихатите и те побягнаха в ужас към гората с викове, че бягат от Злия дух.
А Бък наистина бе въплъщение на сатаната, беснееше по петите им и ги поваляше като елени, докато те се спасяваха между дърветата. Това бе съдбоносен ден за ихатите. Те се пръснаха надлъж и нашир по страната и едва след една седмица останалите живи се събраха в разположена по-ниско долина и направиха сметка на загубите си. А Бък, когато се умори да ги преследва, се завърна в опустошения стан. Той намери Пит да лежи под одеялата си, където е бил убит в първия миг на ненадейното нападение. Отчаяната борба на Торнтън бе свежо отпечатана по земята и Бък проследи с обонянието си всяка подробност чак до брега на дълбок вир. На брега, с глава и предните крака във водата, лежеше вярната до последно издихание Скит. Самият вир, разкалян и мътен от промиването на пясъка, успешно укриваше това, което лежеше в него; а в него лежеше Торнтън, защото Бък проследи стъпките му до водата, а стъпки в обратна посока нямаше.
Целия ден Бък не се отделяше от вира или бродеше неспокойно из стана. Той разбираше смъртта като прекъсване на всякакво движение и изчезване от живота на живите и разбираше, че Джон Торнтън е умрял. Това породи голяма празнота в него, нещо подобно на глад, но празнота, която болеше и болеше и не можеше да се запълни с храна. От време на време, когато се спираше да погледне труповете на ихатите, той забравяше за тази болка; в тези минути в него се надигаше голяма гордост — гордост, каквато не беше изпитвал никога досега. Беше убил човек, най-благородния дивеч, и беше го убил, без да се бои от закона на тоягата и на зъбите. Бък с любопитство душеше телата. Те бяха умрели толкова лесно! Да убие полярно куче бе по-трудно, отколкото да убие тях. Те изобщо не биха могли да се мерят с него, ако не бяха техните стрели, копия и тояги. Отсега нататък нямаше да го е страх от тях, освен когато носят в ръцете си своите стрели, копия и тояги.
Настъпи нощ, високо над дърветата в небето изгря пълна луна и освети земята тъй, че тя лежеше окъпана в някаква призрачна дневна светлина. А с настъпването на нощта, както седеше и скърбеше пред вира, Бък долови в гората да се пробужда нов живот, по-друг от този, който бяха пробудили ихатите. Той се изправи, ослуша се, подуши въздуха. Някъде отдалече долетя неясен, рязък вой, последван от цял хор рязко виещи гласове. С всеки миг воят се чуваше все по-близко и по-силно. И пак Бък позна в него нещо, който бе чувал в този друг свят, останал в паметта му. Той излезе по средата на поляната и се вслуша. Това беше зовът, многогласният зов, който звучеше по-примамливо и по-властно от всеки друг път. И както никога преди, той беше готов да му се подчини. Джон Торнтън бе мъртъв. Сетната връзка беше скъсана. Човекът и предявяваните от човека права вече не го обвързваха.
Тръгнала на лов за живата си храна, както бяха тръгнали на лов ихатите, вълчата глутница бе най-после преминала вододела по дирите на преселващите се елени от страната на потоците и горите и нахлула в долината на Бък. Те рукнаха като сребрист поток на задяната от лунна светлина поляна, а по средата на поляната, неподвижен като статуя, стоеше Бък и чакаше идването им. Те се стреснаха — толкова спокоен и едър изглеждаше той — и се спряха за миг, докато най-смелият се спусна право срещу него. Бък нанесе мълниеносен удар и му счупи врата. След това застана неподвижно, както преди, а зад него в агония се търкаляше сразеният вълк. Още три вълка се опитаха веднага един след друг и един след друг отстъпиха, облени с кръв от раздрани гърла или рамена.