Това бе достатъчно, за да накара цялата глутница да се хвърли презглава напред; стълпени накуп, те си пречеха и се спъваха в настървеното желание да повалят жертвата. Безподобната бързина и ловкост на Бък му послужи добре. Изправил се на задните си крака, той чаткаше и късаше със зъбите си, бранеше се едновременно отпред и представляваше непробиваем фронт, толкова бързо се въртеше и се пазеше от всички страни. Но за да не им позволи да го обиколят изотзад, той се видя принуден да отстъпи покрай вира по леглото на ручея, докато не стигна до висок чакълест бряг. Той продължи до направения под прав ъгъл изкоп в брега, откъдето хората бяха взимали златоносния пясък, и в този ъгъл спря, защитен от три страни — сега му оставаше само да се пази отпред.
И той се пазеше толкова добре, че след като измина половин час, вълците, объркани, отстъпиха. Всички бяха оплезили езици и белите им зъби свирепо се белееха на лунната светлина. Някои лежаха с вдигнати глави и наострени уши, други стояха прави и го наблюдаваха, трети лочеха вода от вира. Един вълк, дълъг и мършав, и сив, предпазливо пристъпи напред с дружелюбен вид и Бък позна в него дивия брат, с когото беше тичал цяло денонощие. Той тихичко скимтеше и когато Бък също изскимтя, те се подушиха.
Тогава напред пристъпи стар вълк, дръглив и покрит с белези от рани. Бък изви устни, за да заръмжи, но се подуши и с него. След това старият вълк клекна, вирна муцуна към луната и нададе проточения вълчи вой. Другите също наклякаха и завиха. И сега Бък безпогрешно позна зова. Той също клекна и зави. Когато това се свърши, той излезе от своя ъгъл, глутницата се струпа наоколо му и започна да го души с полуприятелски — полунастървен вид. Водачите с вой дадоха знак на глутницата и се втурнаха в гората. Вълците завиха в хор и се заточиха подире им. Бък тичаше с тях, рамо до рамо с дивия брат, и тичешком виеше.
С това може прекрасно да свърши разказът за Бък. Не се минаха много години и ихатите забелязаха промяна в породата на горските вълци, защото започнаха да се мяркат някои с кафяви петна на главата и муцуната и с бяла ивица през средата на гърдите. Още по-чудно от това: ихатите разправят, че глутницата водело някакво куче-призрак. Те се боят от това куче-призрак, защото е по-хитро от тях, краде храна от становете им през суровите зими, отмъква плячката от техните капани, убива кучетата им и не се страхува и от най-храбрите им ловци.
Не стига това, разказват и още по-страшни неща. Случва се някои ловци да не се завърнат в стана, а случвало се е хора от племето да намират ловци с жестоко прегризани гърла, а по снега около тях — следи, по-големи от следите на кой да е вълк. Всяка есен, когато Ихатите тръгват подир придвижващите се елени, те винаги заобикалят една долина. А има жени, които се натъжават, когато край огъня започнат да разказват как Злия дух избрал тази долина за свое свърталище.
Лятно време обаче долината се посещава от едно същество, за което ихатите не знаят. Това е огромен вълк с великолепна козина, който и прилича, и не прилича на всички други вълци. Той идва самичък от страната на слънчевите гори и слиза на една полянка сред дърветата. Жълт поток е рукнал тука от изгнили чували от еленова кожа и се е разпилял по земята, висока трева е покарала през него, горска плесен е плъзнала отгоре му и крие жълтия му блясък от слънцето. Тука вълкът седи унесено известно време и надава проточен и печален вой, преди да си отиде.
Но той не е винаги сам. Когато настъпят дългите зимни нощи и вълците потеглят подир жертвите си към по-ниските долини, човек може да го види на бледата лунна светлина или в блясъка на припламващото Северно сияние да тича начело на цяла глутница, извисил се като грамада над другарите си, и мощното му гърло да се издува, когато пее песента на по-младия свят — песента на глутницата.