Той се нахвърли за последен път. Човекът го пресрещна с коварен удар, който нарочно бе му кроил толкова дълго, и Бък, разбит, се строполи и окончателно загуби съзнание.
— Бива си го да укротява кучета, това е то — възторжено се провикна от оградата един от носачите.
— Бих предпочел да укротявам диви коне всеки ден и два пъти в неделя — отговори коларят, качи се на капрата и подкара конете.
Съзнанието на Бък се върна, но не и силите му. Той лежеше, където беше паднал, и оттам наблюдаваше човека с червената фланела.
— Обажда се на името Бък — каза сам на себе си мъжът, цитирайки писмото, с което кръчмарят беше му съобщил за изпращането на сандъка и съдържанието му — Добре, Бък, момчето ми — продължи той с весел тон, — поспречкахме се ние с тебе, а сега е най-добре да го забравим. Сега ти си знаеш своето място, а аз моето. Ако се държиш като добро куче, всичко ще се нареди и ще върви по мед и масло. Ако ли се държиш като лошо куче, душичката ще ти извадя. Разбра ли?
С тези думи мъжът безстрашно потупа главата, която беше толкова безмилостно блъскал, и при все че козината на Бък неволно щръкна при допира на ръката му, той го понесе без протест. Когато човекът му донесе вода, той жадно се напи, а след това запреглъща щедрото угощение от сурово месо, като го взимаше къс по къс от ръката на човека.
Бък бе победен (той го схващаше), но не бе сломен. Той разбра веднъж завинаги, че не може да победи човек, въоръжен с тояга. Беше си научил урока и през целия си живот никога не го забрави. Тази тояга бе за него откровение. Тя представляваше въвеждането му в царството на първобитния закон и Бък почти се примири с него. Действителността в живота прие по-жесток вид и при все че той я посрещна, без да се уплаши, при тази среща в него се пробуди цялото скрито лукавство на природата му. Минаваха дни, пристигаха други кучета — в сандъци и водени на въже; някои идваха кротко, други разярени и беснуващи, както беше дошъл той; и Бък виждаше как човекът с червената фланела подчиняваше всички до едно на своята власт. И всеки път, след всяка безпощадна разправа, Бък научаваше все по-добре урока: човекът с тояга е законодател, господар, комуто трябва да се покоряваш, макар и да не е необходимо да търсиш неговата обич. Никой не би могъл да упрекне Бък в последното, при все че виждаше бити кучета да се умилкват на човека, да му махат опашка и да му лижат ръката. Видя и едно куче, което не искаше нито да се примири, нито да се покори, и в края на краищата бе убито в борбата за надмощие.
От време на време идваха някакви хора, непознати, които приказваха сърдито, угоднически и по какъв ли не начин с човека с червената фланела. А когато се случеше да му наброят пари, непознатите отвеждаха едно или няколко кучета. Бък се чудеше къде ли отиват, защото те никога не се връщаха; но много се страхуваше от бъдещето и се радваше всеки път, когато изборът не падаше върху него.
И все пак най-сетне дойде и неговият ред — съдбата му се яви във вид на дребен сух човечец, който сипеше завалени английски думи и много страшни и груби възклицания, които Бък не можеше да разбере.
— Sacredam!2 — извика той, щом погледът му се спря на Бък. — Този великолепен куче! Е? Колко?
— Триста, и пак е без пари — веднага отговори човекът с червената фланела. — И като не забравяме, че плаща правителството, а не ти, няма защо и да се пазариш, нали, Перо?
Перо се захили. Ако се вземеше предвид, че цените на кучетата бяха станали неимоверно високи поради необичайното търсене, да плати тази сума за такова прекрасно животно не беше прекалено много. Канадското правителство нямаше да загуби от сделката, нито пък пощата му щеше да пътува по-бавно. Перо разбираше от кучета и щом съзря Бък, разбра, че такива като него са едно на хиляда. „Едно на десет хиляди“ — мислено се поправи той.
Бък видя единия да дава пари на другия и не се изненада, когато Кърли, една добродушна нюфаундландска кучка, и той бяха отведени от дребния сух човечец. Бък никога вече не видя човека с червената фланела, а когато Кърли и той гледаха от палубата на „Нарвал“ губещия се в далечината Сиатъл, това беше последният му поглед към топлия Юг. Перо заведе Кърли и Бък долу и ги предаде на чернолик великан, който се казваше Франсоа. Перо беше канадски французин с мургава кожа, а Франсоа беше френско-канадски мулат и дваж по-мургав. Те бяха нов вид хора за Бък (а такива му бе предопределено да срещне още много) и при все че не ги обикна, започна дълбоко да ги уважава. Той скоро разбра, че Перо и Франсоа са справедливи хора, спокойни и безпристрастни при налагане на наказания, и твърде добре познават кучешкия нрав, за да може някое куче да ги излъже.