В трюма на „Нарвал“ Бък и Кърли се присъединиха към две други кучета. Едното беше голям снежнобял пес от Шпицберген, доведен оттам от капитан на китоловен кораб и придружавал след това геоложка експедиция в Безплодната земя. Той беше дружелюбен по коварен начин — усмихваше ти се в очите, а в същото време кроеше някоя подлост, както например, когато открадна от яденето на Бък още при първото хранене. Когато Бък се втурна да го накаже, камшикът на Франсоа изсвири във въздуха, стигна виновника пръв и на Бък не остана нищо друго, освен да си прибере кокала. Той реши, че Франсоа постъпи справедливо, и мулатът започна да се издига в неговите очи.
Другото куче нито се стараеше, нито приемаше да се сприятели, но не се и опитваше да краде от новодошлите. Това беше мрачен, навъсен пес, който недвусмислено показа на Кърли, че не иска нищо друго, освен да го оставят на мира, а още и това, че не го ли оставят на мира, ще си изпатят. Името му беше Дейв; той ядеше и спеше, а през останалото време се прозяваше и не се интересуваше от нищо, дори и когато „Нарвал“ минаваше през пролива на Кралица Шарлота и се люшкаше, клатеше и мяташе като побеснял. Когато Бък и Кър-ли изпадаха във възбуда, подлудели от страх, той вдигаше глава с отегчен вид, удостояваше ги с безразличен поглед, прозяваше се и отново заспиваше.
Ден и нощ корабът се разтърсваше от неуморното туптене на витлото, но макар че дните много си приличаха един на друг, Бък усещаше, че времето става все по-студено и по-студено. Най-после една сутрин витлото спря да работи и „Нарвал“ бе обзет от оживление. Бък, както и другите кучета, го усети и разбра, че наближава някаква промяна. Франсоа ги върза с каишки и изведе на палубата. Още при първата стъпка на студената повърхност лапите на Бък потънаха в нещо бяло и кишкаво, което много приличаше на кал. Той отскочи назад и изсумтя. Същото бяло нещо се сипеше от въздуха. Бък се отърси, но то пак го наваля. Той го подуши с любопитство, после си лизна от него с езика. То го опари като огън и в следния миг изчезна. Това го озадачи. Бък го опита още веднъж със същия резултат. Гледащите го хора избухнаха в смях и той се засрами, без сам да знае защо, понеже за първи път виждаше сняг.
II
ЗАКОНЪТ НА ТОЯГАТА И НА ЗЪБИТЕ
Първият ден на Бък на брега в Дайн приличаше на кошмар. Всеки час бе изпълнен с неща, които поразяваха и изненадваха. Внезапно бяха го изтръгнали от сърцето на цивилизацията и захвърлили в сърцето на някакъв първобитен свят. Това не беше мързеливият, огрян от слънце живот, в който можеше само да безделничи и да скучае. Тук нямаше нито спокойствие, нито почивка, нито един миг сигурност. Всичко беше в безредие и движение и всеки миг животът и здравето бяха изложени на смъртна опасност. Налагаше се да бъдеш непрекъснато нащрек, защото тука кучетата и хората не бяха градски кучета и хора. Всички до един бяха диваци, които не познаваха друг закон освен закона на тоягата и на зъбите.
Никога още Бък не беше виждал кучета да се бият, както се биеха тези хищни твари, и първата преживелица му послужи за незабравим урок. Вярно е, че не взе пряко участие в тази преживелица, иначе нямаше да остане жив и нямаше да може да се възползува от поуката. Жертвата беше Кърли. Бяха го оставили до изградения от дървени трупи дюкян, където тя с вечното си дружелюбие се опита да завърже приятелство с едно полярно куче, голямо колкото едър вълк, макар и два пъти по-малко от самата нея. Всичко стана без никакво предупреждение, само светкавичен подскок, металическо изчаткване на зъби; също толкова бърз отскок — и муцуната на Кърли бе раздрана от окото до устата.
Това беше вълчият начин за водене на бой — да нападнеш и да отскочиш; но работата не свърши с това. Тридесетина-четиридесет полярни кучета изтичаха на мястото и заградиха биещите се в съсредоточен, мълчалив кръг. Бък не можеше да разбере тази мълчалива съсредоточеност, нито нетърпението, с което се облизваха. Кърли се нахвърли върху противника си, който отново я захапа и отскочи. При следващото й нападение той я пресрещна с гърдите си по такъв особен начин, че я събори. Тя вече не можа да се изправи на крака. Тъкмо това бяха чакали наблюдаващите ги кучета. С ръмжене и джафкане те се струпаха отгоре й, тя изквича от предсмъртна болка и изчезна под косматата купчина тела.