Това бе толкова внезапно и толкова неочаквано, че Бък се сащиса. Той видя Шпиц да изплезва аления си език, както правеше, когато се смееше; видя и Франсоа, размахал брадва, да се втурва в гъмжилото от кучета. Трима мъже с тояги му помагаха да ги разпръсне. Всичко трая много малко. Две минути след като Кърли падна, последните й нападатели бяха отбити с тояги. Но тя лежеше неподвижна и безжизнена на окървавения, утъпкан сняг, почти буквално разкъсана на парчета, а мургавият мелез стоеше над нея и отчаяно псуваше. Тази картина често оживяваше пред Бък и не го оставяше да спи. Така ли била тая работа! Няма честна борба. Паднеш ли веднъж, няма спасение. Добре, той ще гледа никога да не падне. Шпиц се оплези и пак се засмя и от този миг у Бък се зароди дълбока, смъртна омраза към него.
Преди да се съвземе от сътресението, причинено от трагичния край на Кърли, той претърпя нов удар. Франсоа закрепи на гърба му някакви ремъци и токи. Това бяха хамути — същите, каквито беше виждал конярите да слагат на конете у дома. И както беше виждал да работят конете, така го накараха да работи и той — трябваше да се откара Франсоа с една шейна до гората, която ограждаше долината, и да се върне с товар дърва за горене. Макар достойнството му и да бе жестоко накърнено от това, че бяха го превърнали във впрегатно животно, той бе достатъчно разумен да не се разбунтува. Бък се залови за работа с желание и се стараеше да я върши колкото може по-добре, макар че всичко му беше ново и непознато. Франсоа беше строг, изискваше незабавно подчинение и благодарение на бича си получаваше това незабавно подчинение, а Дейв, който беше опитен теглач, захапваше задните му кълки, щом сбъркаше. Шпиц, също опитен в тегленето на шейна, водеше впряга и понеже не винаги можеше да стигне Бък със зъбите си, от време на време му се скарваше със сърдито ръмжене или ловко се отпускаше с цялата си тежест върху тегличите, за да го накара да върви където трябва. Бък беше схватлив и под съвместните напътствия на двамата си другари и на Франсоа напредваше забележително бързо. Преди да се върнат в стана, той вече знаеше, че трябва да спре, когато извикат „хоу“, да потегли, щом чуе „мъш“, да прави широк кръг на завоите и да се пази от задното куче, когато натоварената шейна се стрелва по петите им по надолнището.
— И трите много добър куче — кай Франсоа на Перо. — Тоз Бък, тегли той като дявол. Аз скоро го обуча.
След пладне Перо, който бързайте да тръгне на път с правителствената поща, се върна с още две кучета — Били и Джо, както ги наричаше той, двама братя, и двамата чистокръвни ескимоси. Макар и родени от една майка, те се различаваха, както денят от нощта. Единствената грешка на Били беше прекаленото му добродушие, докато Джо бе пълна му противоположност — навъсен, затворен, той вечно ръмжеше и в очите му святкаше злоба. Бък ги посрещна по другарски, Дейв не им обърна внимание, а Шпиц веднага се нахвърли първо върху единия, после върху другия. Били миролюбиво замаха опашка, търти да бяга, когато видя, че миролюбието му не помага, и изквича (все още миролюбиво), когато острите зъби на Шпиц раздраха хълбока му. Обаче колкото и да обикаляше Шпиц, Джо се завъртваше на петите си срещу него с щръкнала козина и присвити уши, кривеше устни, ръмжеше и тракаше зъби толкова бързо, колкото можеше да отвори и затвори устата си, а очите му бляскаха сатанински — той бе живо въплъщение на войнственост, породена от страх. Видът му бе така ужасен, че Шпиц се видя принуден да се откаже от намерението си да му даде урок; но за да прикрие собственото смущение, той се спусна срещу безобидния виещ Били и го прогони чак на края на стана.
Привечер Перо се сдоби с още едно куче, стар полярен пес, Дълъг, слаб, мършав, с белези от заздравели рани по Муцуната и само с едно око, което искреше от внушаващо уважение безстрашие. Казваше се Солекс, което значи „ядовитият“. Както и Дейв, той нищо не искаше, нищо не даваше, нищо не очакваше и когато бавно и предпазливо се приближи до тях, дори и Шпиц не го закачи. Солекс се отличаваше с една странност, с която Бък има нещастието да се запознае: не обичаше да се доближават до него откъм сляпото му око. Без да го знае, Бък се провини пред него в това отношение и разбра неблагоразумието си едва когато Солекс рязко се завъртя към него и го захапа по рамото чак до костта на цели три инча. Винаги след това Бък избягваше да застава откъм сляпата му страна и до края на другарството им нямаше повече неприятности. Солекс очевидно имаше само едно желание — както и Дейв; — да го оставят на мира; обаче както Бък щеше да научи по-късно, те и двамата имаха и друг, още по-жизнен стремеж.