Тази нощ Бък се изправи пред големия въпрос за спането. Палатката, в която гореше свещ, пръскаше топла светлина всред бялата равнина; но когато той, сметнал това за напълно естествено, влезе вътре, и Перо, и Франсоа го бомбардираха с псувни и кухненски съдове, докато Бък не се отърси от вцепенението си и не избяга позорно вън на студа. Духаше леден вятър, който рязко го забръска и с особена злоба го захапа по раненото рамо. Той легна на снега и се помъчи да заспи, но мразът скоро го накара, разтреперан, да се изправи на крака. Нещастен и безутешен, той тръгна да броди между многото палатки само за да се убеди, че никъде няма по-топло местенце. Тук-таме свирепи кучета се нахвърляха отгоре му, но той ежеше козината на врата си и ръмжеше (понеже се учеше много бърза) и те го оставяха да си отиде, без да го закачат.
Най-после му хрумна една мисъл. Ще се върне И ще види как са се справили с положението собствените му другари от впряга. За негово изумление те бяха изчезнали. Бък отноао се залута из огромния стан, за да ги търси, и Пак се върна. Да не би да са в палатката? Не, това не е възможно, иначе нямаше да изпъдят и него. Къде ли може да са тогава? С подвита опашка и целият треперещ, Съвсем отчаян, той обикаляше безцелно палатката. Изведнъж снегът хлътна под предните му лапи и той пропадна в него. Нещо замърда под краката Му. Бък отскочи назад, наежен и озъбен, обзет от страх пред невидимото и непознатото. Обаче тихичко приятелско изджафкване го успокои и той се върна, да проучи каква е тази работа. Струя топъл въздух стигна 4 до ноздрите му: там, свил се на кълбо под снега, лежеше Били. Той предразполагащо скимтеше, въртеше се и се свиваше, за да го увери в своята благосклонност и добри намерения, и дори се реши, като подкуп за мирни отношения, да близне Бък по муцуната с топлия си влажен език.
Още един урок. Ето как го правили те, а? Бък самоуверено си избра място и се залови с голяма мъка и излишни усилия да си копае дупка. След миг топлината на тялото му изпълни затвореното пространство и той заспа. Беше изживял дълъг и труден ден и сега спеше дълбоко и сладко, макар и да ръмжеше и лаеше и се бореше с лоши сънища.
И не отвори очи, докато не го стресна шумът на събуждащия се стан. Първо не можа да разбере къде се намира. През нощта беше наваляло и той бе съвсем затрупан. Снежните стени го притискаха от всички страни и изведнъж го обзе безграничен страх — страхът на дивия звяр от капана. Това бе признак, че се връща назад от сегашния си живот, към живота на своите прадеди, защото той бе цивилизовано куче, извънредно цивилизовано куче, не познаваше капан в собствения си живот и следователно не можеше сам по себе си да се бои от него. Мускулите на цялото му тяло спазмодично и инстинктивно се свиха, козината на врата и рамената настръхна, със свирепо ръмжене? той изскочи право нагоре в светлината на ослепителния ден и вдигна искрящ облак от сняг наоколо си. Преди още да стъпи на крака, Бък видя прострелия се пред него бял стан, разбра къде се намира и си спомни всичко, случило се от времето, когато беше излязъл на разходка с Манюел, до дупката, която беше си изкопал предишната вечер.
Франсоа с вик приветствува появяването му.
— Аз какво казва? — извика той на Перо. — Тоз Бък много бързо научи, като нищо!
Перо сериозно кимна. Като куриер на канадското правителство, който возеше важни разпореждания, той държеше да си набави най-добрите кучета и особено много се радваше, че се е сдобил с Бък.
За един час време към впряга бяха добавени още три местни кучета, та сега станаха всичко девет, а по-малко от четвърт час след това те бяха впрегнати и препускаха към пролома Дая. Бък се радваше, че са тръгнали, и макар работата да беше тежка, откри, че не изпитва към нея особено отвращение. Той бе изненадан от усърдието, обхванало целия впряг, което се предаде и на него, но още по-изненадваща беше промяната, настъпила в Дейв и Солекс. Това бяха нови кучета, съвършено преобразени от хамутите. От цялата им отпуснатост и безразличие не беше останала и следа. Те бяха пъргави и дейни, усърдно внимаваха работата да върви добре и яростно се дразнеха от всяка задръжка или объркване, които забавяха тази работа. Тегленето на шейната като че ли бе върховният израз на тяхното същество, всичко, зарад което живееха, единственото нещо, което им доставяше удоволствие.
Дейв беше теглачът или първото куче от впряга, пред него теглеше Бък, пред Бък идваше Солекс; останалите кучета се проточваха пред тях в редица по едно до водача, което място заемаше Шпиц.