Бък беше нарочно сложен между Дейв и Солекс, за да могат те да го обучават. Той беше способен ученик, а те — не по-малко способни учители, които никога не го оставяха дълго да греши и налагаха усвояването на урока с острите си зъби. Дейв беше справедлив и много умен. Никога не захапваше Бък без причина и никога не пропускаше да го захапе, когато имаше нужда от това. Понеже бичът на Франсоа го подкрепяше, Бък схвана, че е по-изгодно да поправя грешките, отколкото да си отмъщава. Веднъж, през една кратка почивка, когато той се уплете в тегличите и забави тръгването, и двамата, и Дейв, и Солекс, се нахвърлиха върху него и му дръпнаха хубав бой. Последвалата бъркотия беше още по-лоша, но след това Бък много внимаваше да не обърка хамутите и преди още да изтече денят, толкова добре усвои работата си, че другарите му престанаха да му придирят. Бичът на Франсоа изплющяваше по-нарядко, а Перо дори удостои Бък с честта да му вдигне лапите и грижливо да ги прегледа.
Този ден направиха тежък преход нагоре по пролома, през Овчия стан, покрай Везните и границата на лесовете, през ледници й преспи, дълбоки стотици стъпки, превалиха през великия Чилкутски вододел, който се издига между солената и сладката вода и заканително пази тъжния уединен Север. Бързо се спуснаха по веригата езера, изпълнили кратерите на изгаснали вулкани и късно вечерта пристигнаха в огромния стан в началото на езерото Бенет, където хиляди златотърсачи строеха лодки, докато чакаха да се начупи ледът през пролетта. Бък си изрови дупка в снега и заспа съня на капнал праведник, но много рано сутринта бе изкаран на студения мрак и впрегнат заедно с другарите си в шейната.
В този ден те изминаха четиридесет мили, понеже пътят беше утъпкан; обаче на другия ден и много последвали дни сами си проправяха пъртината, работеха по-усилено и напредваха по-бавно. Обикновено Перо вървеше пред впряга и утъпкваше снега с плетените си снегоходки, за да им бъде по-лесно да се движат. Франсоа, който управляваше шейната с прикрепения отпред прът, понякога се сменяваше с него, но не много често. Перо бързаше, а той се гордееше с това, че познава леда — нещо, което бе извънредно необходимо, понеже есенният лед бе много тънък, а където имаше бързо течение, изобщо нямаше лед.
Ден след ден, безброй дни, Бък теглеше шейната. Те винаги вдигаха своя стан по тъмно и ранният здрач ги заварваше вече на път, оставили много нови мили зад гърба си. И винаги спираха за нощувка, след като се стъмнеше, всеки изяждаше своето парченце риба и се заравяше в снега да спи. Бък имаше вълчи апетит. Този паунд и половина сушена лакерда, който представляваше всекидневната му дажба, просто като че ли се стопяваше. Той никога не му стигаше и стомахът му вечно се присвиваше от глад. А другите кучета, понеже бяха по-леки и живееха този живот от раждането си, получаваха само по един паунд риба и въпреки това оставаха в отлично здраве.
Той бързо изгуби изтънчения си вкус, присъщ на стария му живот. Беше свикнал да яде бавно, с удоволствие, но скоро откри, че неговите другари, които свършваха първи, крадяха от недоядената му дажба. Нямаше начин да я опази. Докато се биеше с двама или трима от тях, храната изчезваше в гърлата на другите. За да се избави от тази напаст, Бък започна да яде бързо като тях, а гладът го измъчваше толкова много, че беше готов да се унизи и да вземе и това, което не бе негово. Той наблюдаваше и се учеше. Когато видя Пайк, едно от новите кучета, хитър симулант и крадец, ловко да отмъква резенче бекон зад гърба на Перо, Бък направи същото на следния ден и избяга с цялото парче. Вдигна се страшна олелия, но никой не се усъмни в него; за постъпката му наказаха несръчния заплес Дъб, когото винаги хващаха на местопрестъплението.
Тази първа кражба показа, че Бък има сили да се бори с живота в суровата обстановка на Севера. Показа, че той умее да се приспособява, че има способност да се нагажда към променящите се условия, липсата на която би означавала бърза и страшна смърт. Тя показа още упадъка или разрухата на неговата нравственост, която беше ненужна и пречеше в безмилостната борба за съществуване. Уважението към частната собственост и зачитането на личните отношения бяха съвсем на мястото си на Юг, където господствуваше законът на любовта и другарството, обаче на Север, където царуваше законът на тоягата и зъбите, всеки, който държеше сметка за такива неща, се показваше като глупак, а опиташе ли се да ги спазва, щеше да се провали в живота.
Не че Бък стигна до тези изводи чрез размишления. Той имаше сили, това беше всичко, и несъзнателно се нагаждаше към новите условия. През целия си живот никога не беше избягвал двубоя независимо от надмощието на противника. Ала тоягата на човека с червената фланела беше набила в главата му по-съществени и първобитни правила. Когато беше цивилизован, той бе готов да умре зарад някое нравствено съображение, да кажем, когато пазеше камшика за езда на съдията Милър; но че бе напълно загубил тази цивилизованост, личеше от готовността, с която избягваше да защити някое нравствено съображение, само и само да си спаси кожата. Не крадеше от любов към кражбата, а по повелята на своя стомах. Не грабеше открито, а крадеше тайничко и лукаво от уважение към тоягата и зъбите. Накъсо казано, вършеше всичко онова, което бе по-лесно да извърши, отколкото да не го извърши.