Бък се развиваше (или се връщаше назад) много бързо. Мускулите му станаха твърди като желязо и той загуби чувствителност към всякаква обикновена болка. Научи се и вътрешно, и външно да пести силите си. Можеше да яде всичко, колкото и да беше отвратително или мъчносмилаемо; изядеше ли го веднъж, стомашните му сокове извличаха от него и сетните най-малки хранителни частици, а кръвта ги отнасяше в най-отдалечените кътчета на тялото му и изграждаше от тях най-жилави и най-здрави тъкани. Зрението и обонянието му удивително се изостриха, а слухът се разви до такава степен, че насън долавяше най-лекия шум и разпознаваше дали той предвещава мир или заплаха. Научи се да изкъртва със зъби леда, когато той се набиеше между пръстите му, а когато беше жаден и дупката, от която пиеха, беше покрита с дебел пласт лед, той го чупеше, като се изправяше на задните крака и го удряше с опънатите си предни лапи. Най-забележителната му черта беше способността да усеща вятъра и да предрича посоката му една нощ напред. Колкото неподвижен и да беше въздухът, когато изравяше гнездото си край някое дърво или бряг, вятърът, който излизаше по-късно, неизбежно го намираше на завет, запазен и сгушен на топло.
А Бък не се учеше само от опита, но и от отдавна заспали инстинкти, които отново се събудиха у него. Той се отърси от многото поколения опитомени кучета. По някакъв смътен начин спомените му го връщаха назад, към ранните дни на неговия род, към времето, когато дивите кучета са бродили на глутници в първичната гора и убивали плячката си след дълго преследване. Той много лесно се научи да се бие, като впива зъби, къса и захапва бързо като вълк. По този начин са се били забравените му прадеди. Те съживиха в него далечното минало и старите похвати, предадени от тях по наследство на поколенията, станаха негови похвати. Бък ги възприемаше, без да полага усилия да ги открие, сякаш ги е притежавал винаги. А когато в тихите студени нощи вдигаше нос към звездите и виеше проточено като вълк, това бяха неговите прадеди, умрели и превърнали се в прах, които вдигаха нос към звездите и виеха през дългите векове в самия него. И извивките на гласа му бяха извивки на техния глас, в който звучеше тяхната горест и всичко онова, което са означали за тях тишината, студът и мракът.
Така, като доказателство, че животът е само игра на природата, древната песен бликаше в него и той се връщаше към истинското си състояние; и това ставаше, защото хората бяха намерили на Север жълт метал, защото Манюел беше помощник на градинаря и заплатата му не стигаше за нуждите на жена му и на няколко малки подобия на самия него.
III
НАДМОЩИЕТО НА ПЪРВОБИТНИЯ ЗВЯР
Надмощието на първобитния звяр в Бък бе голямо, а при жестоките условия на полярния живот то растеше все повече и повече. Но то нарастваше потайно. Новопоявилата се у него хитрост го караше да бъде сдържан и хладнокръвен. Той беше твърде много зает с нагаждането към новата обстановка, за да може да се отпусне, и затова не само не налиташе на бой, но гледаше и да се измъкне, когато беше възможно. В поведението му проличаваше известна предпазливост. Не беше склонен да избързва и да действува необмислено, не проявяваше никакво нетърпение в лютата омраза, разгоряла се между него и Шпиц, и се пазеше от всякакво предизвикателство.
Шпиц пък, от друга страна, може би именно защото усещаше в Бък опасен съперник, не пропускаше случай да му се озъби. Той направо се заяждаше с Бък и непрекъснато се мъчеше да ускори сбиването, което можеше да свърши само със смъртта на единия от тях. Това щеше да се случи още в самото начало на пътуването, ако не беше едно неочаквано произшествие. Към края на този ден те спряха да нощуват на голия и открит бряг на езерото Льо Барж. Бръскащият сняг, вятърът, който режеше като разкален до бяло нож, и тъмнината ги накараха слепешком да си потърсят място за стан. Надали биха могли да изберат по-лошо място. Зад тях като отвесна стена се издигаше скала и Перо и Франсоа се видяха принудени да запалят огън и да постелят спалните си чували направо върху леда на езерото. Палатката бяха оставили в Дая, за да намалят товара си. С няколко довлечени от пролетните води клони те накладоха огън, който пропадна през стопилия се лед и ги остави да вечерят на тъмно.